— С багаж ли беше?
— Не. Само куфарче, пътна чанта, цялата с ципове. И якето му цялото с ципове.
— А за какво си говорехте по пътя?
— Нищо, другарю важен следовател. Беше много напрегнат. Нали го гледах в огледалото: бързаше, нервничеше, че не минаваме на червен светофар, но не даваше зор. Вървим по Ленинградски проспект, а той изведнъж вика: „Спри до рибарския магазин!“ Аз се зачудих къде е тоя рибарски, за малко да го отмина. Той изскочи почти в движение, но не забрави да каже „благодаря“. Та седя си, само една цигара бях запалил, да са минали минута-две, и тогава оня, дето беше по риза, замръзналият, ми махна с ръка.
— А вие не видяхте ли накъде замина вашият пътник? Може да го е чакал някой? Някой посрещна ли го?
— Какво да ви кажа, може и да го е чакал. Той се затича назад.
— Когато спирахте или минавахте покрай рибарския магазин, не ви ли направи някой впечатление?
— Видях рибарския магазин, ама хора не видях… А, не! Помня! Стоеше. Точно на ъгъла. Един висок, с тъмен шлифер. Спомних си го, другарю важен следовател, защото стоеше точно на ъгъла и аз си помислих: какъв глупак! Като нищо ще го блъсне някой! Точно на ръба на тротоара.
Турецки се надвеси с цялото си тяло към него:
— Моля, опишете го по-детайлно, както можете!
— Това са всички детайли… Повече нищо не си спомням. Имаше ли брада или мустаци… О, май че имаше мустаци, едни такива мънички… А може и да нямаше.
— А шлиферът какъв беше — дълъг, къс?
— Дълъг — каза уверено Червоненко. — Ето дотук. — Той посочи с длан до средата на прасеца. — И тъмен. Не, не черен, а тъмен, да…
— Семьон Иванович, кажете ми, ако много ви помолим, ще можете ли да ни помогнете да съставим фоторобот? На човека, който стоял, и човека с пакета, когото сте возили? Между другото, какво беше куфарчето?
— Чуждестранно — отвърна уверено Червоненко. — От плат, като на джинсите, и много ципове, нали ви казах… А какво е това фоторобот?
— Ами портрет, съставяме словесен портрет. Вие си припомняте и разказвате: каква е косата, колко дълга, какви са очите…
— Та нали…
— Знам. Но ние ще ви показваме, а вие ще казвате — прилича или не. И така за всеки детайл, разбирате ли?
— Може, разбира се — пророни със съмнение Червоненко. — Този, дето го карах, го помня. А който чакаше…
— Но вие сигурен ли сте, че вашият пътник не беше чужденец?
— Не, никакъв чужденец. Може да е някой емигрант, но беше от нашите, точно. Нито украинец, нито евреин, нито… Московчанин, сигурно ви казвам. Говореше на „а“: „Наа «Ленинграадско»“… Така ми каза. Така псуваше, не, не на глас, под носа си, когато засядахме…
По-нататъшният разговор с Червоненко не представляваше интерес: Семьон Иванович явно се умори от небивалото за него умствено напрежение, започна да се обърква. Време бе да прекратят мъчението му. Още повече, че днес възнамеряваше да работи: на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата — каза той с виновна усмивка и на чист руски.
Уговориха се в понеделник сутринта да отиде на „Петровка“, да помогне за фоторобота, а засега да не говори на тази тема. Ако познати таксиметраджии започнат да го разпитват за какво те търсиха фантетата, да отговаря спокойно: търсят свидетел на пътно-транспортно произшествие, но той няма никакво отношение към това. Турецки го освободи, като взе адреса му и на брата на жена му — Игор.
После Саша намери Юра Фьодоров и подробно му изложи печалните резултати от първата половина на деня и малко обнадеждаващите — от последните два часа.
Той все забравяше, че днес е неделя и нормалните хора се занимават с домашните си работи — почиват, ходят на гости, четат книги, да ги вземат мътните. И разбира се, никой не стои специално в лабораторията в очакване кога най-сетне Турецки ще благоволи да изпрати свидетел за съставяне на фотороботите. Утре, утре, започна да уверява Юра, всичко ще е тип-топ, а днес, Саша, извинявай.
Зарадва го само с едно: открити са следите на Емилио Фернандес Боуза, наистина, не физическите, а само документално. Но и това може да е напълно достатъчно, за да се намери потенциалният „терорист“. Юра не започна да разказва какъв трънлив път са изминали неговите хора, но Саша можеше да си представи.
— Знаеш ли, Фидел Кастро имал съратник и виден функционер на кубинската компартия, някой си Фернандес Ксавиер Боуза, о бозе почивши в хиляда деветстотин седемдесет и трета година. Та синът му Емилио живеел в нашата страна, учел в нефтения институт, работил една година там в химическата лаборатория и изведнъж изчезнал. Дирите му се изгубили. И все пак е имал адрес: твоята пощенска кутия, за която знаеш от завещанието на Елмазов. Но кутията си остава кутия. На нея не е написан адресът. По-рано, при охулваната съветска власт, имаше ред, всичко се фиксираше, а сега, ехеей! Но въпреки това успяхме да установим…