Но щом влезе в къщата, гадната мисъл се изпари. В просторен хол с широки сводести прозорци в кръг седяха петнадесет младежи и девойки на възраст горе-долу от осемнайсет докъм двайсет и пет и разучаваха хорово песен. Акомпанираше им жената на средна възраст, която направи впечатление на Саша още в крематориума. Но сега му се стори по-млада и по-привлекателна. Сред групата следователското му око отдели също така и младежа в инвалидна количка, който също бе на погребението.
Брадатият „девственик“ отиде при стопанката и нещо й пошушна на ухото. Тя се обърна, стана от пианото и направи властен жест с ръка, който, изглежда, означаваше, че е време да си тръгват. Младежите веднага станаха дружно, по-точно мръднаха от местата си. И едва сега Турецки разбра, че всички младежи тук са инвалиди. Един куцаше, друг направо в количка, трети се придвижваха с помощта на патерици.
След няколко минути холът опустя и Турецки и домакинята седнаха един срещу друг на ниска масичка. Той отвори чантата си и пак се представи с пълната си титла. Марина Ковальова, както се казваше домакинята, блондинка със силна красива фигура, дълги коси и кръгли сиви очи, не се канеше да скрива от следствието нищо. Може да се каже, че Саша веднага интуитивно почувства, че тя казва истината и само истината — нещо рядко в следствената работа. Затова не се наложи да й задава никакви насочващи въпроси.
И тъй, в хиляда деветстотин седемдесет и втора година Марина отива с група съветски специалисти в Куба по договор, за да печели пари, в чекове, естествено. Тогава в СССР чековете бяха най-истинската валута — не ти трябват нито долари, нито германски марки. А професията й е твърде нужна по това време в Куба — тя е геолог. Понеже островът на свободата остро се нуждае буквално от всичко, а това „всичко“ го карат през морета и океани съветски танкери, търсенето на полезни изкопаеми става в Куба водеща общодържавна задача. Марина не намерила никакви уникални местонаходища, но й провървяло в друго: омъжила се за симпатичен и темпераментен кубинец от обкръжението на самия Фидел. В правителството той се занимавал с геологията. А името му звучало някак сложно за руското ухо: Емилио Фернандес Ксавиер Боуза. Този весел и открит човек изповядвал правдата и не можел да търпи недомлъвките. Честно и открито казвал на хората това, което мисли — и за себе си, и за работата, и за тях. В края на краищата това го погубило. Когато критикувал колегите си, се смятало, че е в реда на нещата. Но веднъж, когато се намирал в съветското посолство на прием в чест на юбилея на Великата октомврийска социалистическа революция, след петата или шестата чаша Боуза като на шега заявил, че Фидел, макар да е политически гений, но в геологията е пълен профан и така нататък в този дух. Фидел, на когото, естествено, мигом донесли за предизвикателния демарш на съратника му, само се намръщил, но не реагирал по никакъв начин. Конфузията била замазана. Но през нощта Боуза бил арестуван. Измъкнали го направо от леглото, от младата жена. Идиотизмът на ситуацията е, че това наистина била първата им брачна нощ. Така се били разбрали — след октомврийския празник, и младият мъж търпеливо понасял необяснимия с никаква логика каприз на своята жена — истинска дъщеря на страната на съветите. Както и да е, но съпругата останала девствено чиста — и пред хората, и пред Бога. Но как да разкаже за това? Кой ще повярва? Ще я скъсат с подигравки… Марина пазила свято тази „гореща“ тайна. Разрешили й да се върне в Москва и дори да приеме предишното си моминско име. Точно по това време се запознала със Сергей Елмазов, който тогава не бил никакъв банкер или големец, а най-обикновен научен сътрудник в икономическия институт — симпатичен мъж на трийсет години, с перспективна глава и определени амбиции.
Именно Елмазов разгадал тайната на Марина. Романът им бил страстен и бурен, макар и не много продължителен. Сергей вече бил женен и имал осемгодишна дъщеря. Но по неговите думи след осемгодишен съвместен живот нямал никакво сексуално влечение към жена си, макар също така да не искал да лишава дъщеря си от баща. Взаимната страст продължила година, не повече. И романът завършил с раждането на син, но Марина не го нарекла в чест на амбициозния татко, а с името на законния си съпруг, загинал заради любовта си към истината. Тогава все пак защо Емилио Фернандес, а не Серьожа например? Ами за да не остане никаква надежда у Елмазов да продължи някога връзката им след такава измяна! Да я държи с малкия син като любовница?! Срещнали се — и се разделили…