Но годините вървели, изглежда, страстите се улегнали. Емилио завършил училище, постъпил в нефтения институт, едновременно работел в институтската лаборатория. Марина също се успокоила, животът се върнал в първоначалното русло. Живеели като всички. Имала увлечения, срещала достойни хора, сближавали се, разделяли се без излишни емоции. Заплатата стигала за нормален живот, без особени излишества. Но както винаги, нещастието идва неочаквано. Емилио претърпял автомобилна катастрофа, почти година изкарал в болница и макар да останал жив, но диагнозата била убийствена за младия човек: паралич на двата крака. На Марина й се струвало, че мъката й няма край. И точно тогава Сергей неочаквано се показал от най-добрата си страна. Трябва да кажем, до деветдесет и трета година на практика те не общували. Рядко, в навечерието на нова година или за рождения ден на Емилио се чувал телефонен звън с поздравления, с предложения за материална помощ. Но Марина категорично отхвърляла последното. Емилио се отнасял откровено хладно към родния си баща и не проявявал желание да се срещнат, да седнат и да поговорят. Знаейки това, Елмазов не настоявал, като смятал, че може би само на времето е съдено да разреши подобни проблеми, и както се изясни, грижливо криел стария „грях“ от собствената си съпруга.
Но когато станало нещастието със сина, Елмазов вече бил едър финансист, лице със солиден капитал и големи възможности, и пак настоял да помогне. Впрочем, почти съсипана от мъка, Марина не се съпротивлявала, Елмазов купил тази огромна къща, построена в Захаринската кариера от финансово-строителна група за богатите „нови руснаци“, и за кратко време я направил пансионат, своеобразен, разбира се. С всички въпроси тук се занимавали Марина в качеството си на директор-разпоредител и нейният помощник, майор в оставка, преминал Афганистан и разбиращ от справедливост. В къщата се настанили петнадесет другари по нещастие на Емилио, тези, с които се запознал в болницата, в рехабилитационния център. Събрали се млади хора, чиито финансови възможности са на нулата и нямат възможност да се лекуват, а и просто е невъзможно в днешните условия на абсолютна демокрация и платена медицина. Елмазов привеждал средствата за издръжката на пансионата по сметката на Емилио. До най-последната си минута… И нито веднъж не настоявал за среща.
— От вестника научих за гибелта на Сергей Егорович. И по телевизията предаваха: той бил като че ли двадесет и седмият поред… Някой ги брои — въздъхна дълбоко Марина и гласът й се промени, някак неясно заскърца, като отзвук от бавни крачки по пясъка. — Позвъних в банката, казаха ми и ние с Емилио отидохме в крематориума. И там горчиво съжалих, че забранявах на сина си да размени дори думичка с баща си…
Марина подписа всеки лист от протокола на разпита. Естествено, Турецки разбираше колко й е трудно, още повече че най-вероятно още не знае същността на завещанието на Елмазов. Затова, без да навлиза в подробности, той й изложи накратко сведенията, че има такова завещание, даде й координатите на старши нотариуса на Централна нотариална кантора Орловски, към когото би трябвало тя да се обърне, по-точно синът й, и реши, че мисията му в този дом е приключила. Вече стана да си ходи, но Марина като че ли го спря с жест, желаейки да изкаже навярно нещо съкровено. И той не се излъга.
— Огромна благодарност, че дойдохте лично — каза тя пребледняла изведнъж. — С това на всички ни оказахте неоценима услуга. Разбирам, че и аз трябваше да се явя при вас, но не можех да измисля как по-добре да го организирам. Нали от нас до Москва не се стига лесно. Нямаме собствен транспорт, а да сменяш… нали разбирате. Има автобуси, но ме е страх да оставям децата сами. Пък и стана опасно да се пътува с обществения транспорт, особено с извънградския. А и честно казано — тя въздъхна, — трудно ми беше да се реша на такъв разговор. Не знам защо ви разказах всичко това…
8.
Късно вечерта вече от къщи Турецки все пак позвъни на Меркулов. Направи го въпреки собственото си желание, по-скоро се подчиняваше на обреченото чувство на двойкаджията, ненаписал домашното си. Позвъни му вкъщи, естествено. А къде другаде да се намира в неделя в единайсет и половина? Не, изглежда, все пак се задейства синдромът на ученика, обречен да изяде пердах.