3.
Колкото и да е странно, Курзаев веднага намери общ език с Градус. Тоест двамата заговориха за неща, от които нормалният човек не разбира копче. Професионалисти! Къде ще се мери той… За да не пречи да се занимават с отговорната си работа, Турецки излезе навън, горе-долу на чист въздух.
Нищо не можеше да направи със себе си: не само не понасяше вида на труповете и мириса на формалин, но и самото помещение с хладилните му камери и всичко останало, свързано с обреда на смъртта. Колко години са минали, а съвсем не можеше да свикне. Остава само да завижда на същия този Борис Лвович, който е направо на ти с труповете. И друго — посещението в моргата пропъждаше за дълго и съвсем сигурно апетита на Саша.
Разбира се, завистта не е хубаво чувство, но му беше хубаво да гледа как Ким поглъща с удоволствие огромния сандвич в „Макдоналдс“ на „Пушкински площад“, където закара професора по негова молба. И това става след почти едночасово ровичкане из трупа, бърр! Лично Саша с огромно усилие си наля чаша кока-кола и пъхна в устатата си няколко картофчета. Курзаев имаше отличен апетит. След първото блюдо отиде за второ, с една дума — насити се и като разглеждаше следователя с неприкрит сарказъм, му съобщи, че сега е готов да се връща на работа, където просто трябва да бъде закаран. Турецки разбра, че обилният обед по американски е своеобразното отмъщение на професора. Сиреч ти ме принуди, а сега пък аз, драги, ще те поизмъча.
Странно, дори цигарата имаше някакъв необяснимо неприятен привкус.
След като се раздели с Ким, Саша се уговори да се чуят контролно и се запъти към своята кантора.
4.
На бюрото го чакаше бележка от вярната секретарка на Меркулов — бъбрицата Клавдия Сергеевна: „Александър Борисович! Спешно на съвещание при главния прокурор.“ Разбира се, точно сега, както се каза, е най-подходящото време за кратки многочасови съвещания. Кога най-после ще свършат?! А какво още иска главният? Сега вече само пълен идиот не е наясно, че „нашият решителен, нали разбираш“ Анатолий Иванович изкарва последните си дни на стола. И никой няма нужда нито от него, нито от съвещанията му. Отдавна всички са го отписали, какво скача? Да си кротува, да не се обажда, да не се задълбочава в делата, да не помага с глупави съвети, пенсийката току-виж дошла, и то повишена… Още повече че и стажът, както се говори, позволява да се уволни за прослужени години. Наистина това ще е първият подобен случай. Ако изобщо стане.
Значи спешно. Какво да се прави? Саша взе листа с текста, приканващ го на голготата и намери отдолу друг, по-малък. Върху него бе текстът на съобщението за пристигащите самолети във вторник между 16,30 и 17,15.
Така, в столицата са пристигнали четири самолета: два на „Аерофлот“ от Берлин и Виена, един — на „Луфтханза“ от Франкфурт на Майн и още един — на „Иберия“ от Мадрид. Самолетът на „Луфтханза“ е кацнал в Шереметиево точно в 16,47.
„Какво казал Сергей Егорич? Самолетът се е приземил преди двайсетина минути… А часовникът на Кочерга показвал 17,08.“ Всичко е правилно, значи „куриерът“ е пристигнал точно с този рейс… Но въпреки това трябва да отиде при главния…
5.
Съвещанието сигурно е било обявено за суперважно и свръхсекретно. Турецки схвана тази истина веднага щом наближи вратата на така наречената Мраморна зала на богоугодното заведение. Върху бележката на Клава стоеше часът на написването й: 10,00. Сега часовникът показваше дванайсет без петнайсет, изглежда, петминутката се е проточила почти два часа. Щом е закъснял, какво ще прави там? Ако пък главният тъкмо сега се е развихрил, значи е настъпил моментът да присъства на кулминацията на действието. Саша улови дръжката на вратата, но на рамото му веднага се отпусна бдителната ръка на началник-канцеларията на главния, който за разлика от шефа си май бе напълно пристоен мъж. На строгия му въпросителен поглед, който трябваше да изобразява „Защо така късно?“, Турецки отвърна с жест — прекара длан по гърлото си: дотук съм затънал в работа. И верният страж разреши да мине.
Когато затвори вратата след себе си, остана там, за да има възможност да си намери свободно място и същевременно да не привлича вниманието на „важното събрание“.
То наистина си „заслужаваше“ името „важно“. Залата бе пълна-препълна с хора, главно непознати. Защо ли? Но ако разсъждаваме откровено, то в така наречените правозащитни органи незнайно защо хората не се задържат дълго. Току-виж минала някоя друга година, а може и по-малко и както се казва, някои вече ги няма, понеже без да подбират средствата, са съумели да се прехвърлят в банково-финансови частни структури; други са убити, има и пенсионирани, уволнени по нецелесъобразност и така нататък — какво пък, и това се случва. А на подобни съвещания се появяват нови лица. Кадрите се обновяват много бързо не само тук, но и в милицията, и в службите за сигурност. А свестните все не достигат. Затова студенти от горния курс водят дела. Нито умни още, нито опитни. Опарват се, получават удари от всички страни и… отиват по фирмите — като съветници, юрисконсулти, получават си пачките в зелено и зарязват сребърните пагони. А какво ще стане по-нататък? Когато си отидат старците?