Станислав Волков обясни със същия внимателен глас:
— Господин Турецки, както разбирате, не мога да ви кажа отведнъж, без да погледна деловите книжа. А баща ми се казваше Никифор, с ваше позволение.
— Много ми е приятно, Станислав Никифорович. Тогава бъдете любезен да ми покажете вашите документи. Както разбирам, при вас всичко е записано, всичко е законно и регистрирано… по съответния начин?
— Безусловно и безспорно, господин… Извинете, а ще разрешите ли и аз да ви наричам с двете имена?
— Както обичате, Александър Борисович е на вашите услуги.
— Моля да ме разберете правилно, Александър Борисович. — Директорът започна да придобива увереност. — Аз от цялата си душа, така да се каже… но работата е там, че човекът, който конкретно отговаря за този сектор, си замина. Разрешавам на отделни мои работници да си тръгват малко по-рано, стига да няма нещо по-специално. Нали разбирате, семейства, разни грижи. Трябва да се проявява разбиране към добрите хора, нали? А пък аз се старая да не се меся в деловодството. — И в този момент важният, представителен и вероятно силно възпитан директор на хотела Станислав Волков започна… да си гризе ноктите.
Това така потресе Турецки, че дори забрави какво искаше да каже и какво да възрази. Но бързо се окопити.
— Ама, Станислав Никифорович, такива дреболии! Та ние с вас ще минем и без отговорните работници. Просто не се съмнявам, че и вие можете да ми дадете всякаква информация. А вашата секретарка още е тук — добави, като заговори тайнствено по-тихо, — защото чувствам, че в момента подслушва зад вратата разговора ни. Но тя сигурно не е много добър работник, така ли?
Директорът сведе поглед и като остави на мира показалеца на дясната си ръка, натисна с него копчето за секретарката.
Вратата веднага се отвори и секретарката гордо премина пред шефа си. Бе с тясна и къса поличка, опъната по слабите й крака, които по форма наподобяваха кавалеристки. Тя спря и се облегна в ъгъла на бюрото.
Саша се усмихна. Наскоро един негов приятел каза на шега за някаква дама: „Ах, онази ли, която ходи без никакво основание с къса пола!“
Секретарката бе заела интересна поза. Но още по-интересно съобщи за себе си:
— Между другото, Станислав Никифорович, моят работен ден свърши.
Турецки изрече достатъчно високо своето „хм“, за да предизвика по-бързо ответната реакция на директора.
— Какво говорите! — учуди се той. — Ах, правилно, нали лично ви освободих, ами да, помня, помня. — И като се обърна към посетителя, добави: — И аз съм един… Никак не забелязвам времето. Други са времената, Александър Борисович, друга е и отговорността. Добре, Мариночка, а къде са ни документите за даване под наем на колите?
Мариночка отиде до един от стенните шкафове, отвори го и шумно издърпа някакво чекмедже.
— Благодаря, Мариночка, но какво правите още тук? Свободна сте.
Мариночка метна такъв поглед на Волков, който поставяше под съмнение кардиналния въпрос: кой всъщност е директорът тук?
Волков отново пъхна показалеца си в уста, гризна го малко, с лявата прелисти няколко листа и най-накрая извади от чекмеджето плътен лист с надпис „75-83 ММЗ“
— Ето, заповядайте, Александър Борисович, всичко е в пълен ред, както си знаех. Знаете ли, оказва се, че колата е била върната точно вчера. Между другото, тук са отбелязани имената — собствено, бащино и фамилно, адресът и човека, който наема колата. Не желаете ли да погледнете?
— Непременно — отвърна Турецки и взе подадения му лист. — Но освен това искам да ми опишете външността на човека.
Каза и се изплаши, че Станислав Никифорович ще си отхапе пръста, така подскочи неизвестно защо. Но веднага се разбърза, сякаш са го погнали кучета:
— Не, какво говорите! Изобщо не си спомням, хич не помня, това беше отдавна, там е написано, преди два месеца, къде да запомня при такава навалица, дето всеки ден минава пред очите ми, уважаеми Александър Борисович. — Последното го изрече и издиша напълно, едва му стигна въздухът.
— Нали беше вчера?
— Вчера ли? Ах, да, вчера! Този човек се обади през деня по телефона, каза, че е оставил колата в двора, там, откъдето я е взел. Каза, че всичко по колата е наред, а ако аз имам претенции, знам адреса му, разбира се, всичко е записано по съответния начин.
— И само толкоз?