— Толкоз. Ето. — Волков извади от джобчето на сакото си пъстрата ярка кърпичка и с облекчение избърса влажните си длани. Изглежда, реши, че трудният за него разговор е приключил.
Турецки бе на друго мнение. Но преди да продължи разговора с толкова обаятелния Станислав Никифорович, трябваше задължително да се срещне с гражданина Посьолков, който вчера през деня е върнал колата, взета под наем преди два месеца.
И освен това, преди да си тръгне, имаше желание да погледне „портокаловата буболечка“, за което и съобщи на Волков. Май в това отношение нямаше никакви проблеми.
Откъм тилната част на хотелската сграда бе разположен неголям стопански двор, ограден, както е прието в Москва, с висока и уродлива стена, съставена от ръбести бетонни плочи, закрепени между забити в земята също бетонни стълбове. Така изглежда едно частно заведение, в което завинаги е забранено да влизат външни лица.
Те минаха през коридора на хотела към другия край на зданието, завиха надясно и през резервния изход излязоха на стопанския двор. Саша видя няколко заключени гаражни врати и голям навес над половината двор. Под него бяха наредени покрит фургон, няколко напълно смачкани леки коли, чието място е на сметището — за да плашат автолюбителите, с една дума — железни отпадъци. И там видя… портокаловия фолксваген.
Турецки отиде по-близо, огледа „въшката“ — формата наистина е остаряла отдавна, един Господ знае коя година е произведен. Странен вкус са имали килърите: трошката се набива в очи. Няма по-добър вариант, ако искаш непременно да те хванат. Може точно на това да са разчитали: демек с такава несериозна таратайка може да се вози само някой клоун, какви убийци ще търсиш в нея! Родните убийци неизвестно защо предпочитат БМВ-та и аудита. Сигурно е по-лесно, когато бягат.
И какво да прави сега с това портокалче? По идея трябва да го арестува. Да го изземе от частния гараж и да го достави на „Петровка“, за да се поровят хубавичко експертите из него и се постараят да определят: кой е пътувал, защо, какво е правил и кого е карал (ако колата наистина е карала някого, а не е стояла настрани в двора на Кочерга, очаквайки милиционерите-менте).
И изведнъж на Саша му дойде като гръм от ясно небе! Ами къде е малиновата деветка? Нима така елементарно са я пропуснали? Не, нали там беше Володя със задачата да разпита съседката и изобщо да огледа всичко.
— Уважаеми Станислав Никифорович — започна Турецки вежливо, — принуден съм в известен смисъл да ви огорча, но ще се наложи да ви отнема за малко тази кола. Естествено, всичко ще е оформено по съответния начин. А после ще ви я върнем. Надявам се, че няма да възразявате? Представлява интерес за следствието.
Турецки разбра по очите, по движението на веждите, по мимиката на лицето на Волков, че собственикът на въшката няма да възразява, макар подобна проверка на неговата честност да е крайно неприятна.
— Тогава — невинно заяви Саша — бъдете така добър да ме придружите до вашия телефон, за да мога да се разпоредя.
Извикаха Яковлев от съвещание при началника на МУР. Ах, тоя Юра!
Той разбра всичко буквално от две думи и каза, че момчетата ще дойдат до един час със съответното постановление.
— Володя, сега не си спомням, обърна ли внимание вчера на една кола там, в нашия двор… Я ме подсети? — Той не можеше да се обяснява в присъствието на този плъх.
— А, имаш предвид колата на Кочерга ли?
— Разбира се.
— Обявих я за издирване. Но съм почти сигурен, че нищо няма да излезе. Сега деветките много се котират. И шестиците. Крадците много ги уважават. А останалите модели — кой знае защо не са много на мода. Сигурно качеството на сглобяване е друго.
— Тогава всичко е правилно: оставили са тази кола и са драснали. Хайде, довиждане… А вие сигурно бързате, Станислав Никифорович? — наивно попита Турецки, като забеляза, че директорът вече на няколко пъти си поглежда нервно големия часовник, имитиращ златен, а може и наистина да е златен. Кой знае защо го носеше на дясната ръка. — Нали одеве ме убеждавахте, че не забелязвате времето.
— По принцип, Александър Борисович, по принцип, както се казва. Но именно днес съм планирал малко семейно тържество, така да се каже, рожден ден, нали разбирате…
— Ах, за бога, извинете ме тогава и приемете най-искрените ми…
Директорът, свел поглед, прекъсна потока поздравления:
— Не аз, не… Как да ви кажа, близки познати.
„Дали не е на кавалеристката?“ — мярна се догадка. Прекалено независимо се държеше. По дяволите с техните финансово-сексуални проблеми.