— Тате вече никъде не живее… — Събеседничката неочаквано започна да диша тежко и в очите й блеснаха сълзи. — Защото почина.
— Как така почина? — прозвуча не много обмислен въпрос. — Кога?
— Скоро стана година. Изпратихме го миналата година на двайсет и седми октомври.
— Да — промърмори Турецки, за да реагира по някакъв начин на обезкуражаващата вест.
Беше напълно ясно, че онзи издокаран кучи син Волков пак го е преметнал. Но на какво е разчитал, стоварвайки вината за наетата преди два месеца кола на гражданина Посьолков, който вече година не е между нас? Че следователят е глупак? Друг път. Сигурно е имал някаква цел? Каква? Нали последната кола, която е могъл да използва гражданинът Н. Н. Посьолков, както пише в отчетния лист, е катафалката.
— Приемете моите съболезнования — рече Турецки. — Сигурно сте негова роднина, в смисъл негова дъщеря?
— Не, жена на сина му. Но сега го няма вкъщи.
— Извинете, а от какво умря? — Саша погледна в отчетния лист. Тя разбра въпроса:
— Тате, тоест Николай Николаевич, умря от рак на стомаха. За съжаление у нас това не се лекува.
— Да, уви, още един път ме извинете… Но аз съм следовател, както можахте да разберете от документа ми. И ме интересува вземал ли е вашият… баща кола под наем от гражданин на име Волков, директор на хотел „Урожаен“? Намира се недалеч от вас, в Останкино.
Той не преследваше особена цел, — попита по-скоро по инерция, защото нямаше смисъл да продължава разпита на мощната девица.
— Какво говорите! — въздъхна тя. — Той можеше да пътува само с шофьора си! Фактически беше инвалид: имаше много силен артрит. Страдаше от радикулит, ох, Господи! Каква ли болест нямаше! Не съм сигурна дали изобщо можеше да кара кола.
— Но може да е вземал за някой друг? Например за сина си или за вас?
— Че защо? Алик си има служебна, на мен не ми трябва, какъв смисъл?
— Да, наистина… Може би мъжът ви знае? Имате ли представа дали ще се върне скоро?
— Какво говорите, никой не знае! Сигурно и той самият не знае.
— А с какво се занимава, ако не е тайна?
— Каква ти тайна. Алик е президент на неголямата фирма „Мостранслес“. Намира се в центъра, до ГУМ.
— Моля да ме извините — Турецки се направи, че се усмихва, — но Алик… някак си…
— Да, разбира се — усмихна се и тя. — Алексей Николаевич. Приятелите му го наричат Льоша, а аз съм свикнала Алик. Пък и баща му така му казваше. Хубав човек беше нашият татко, наистина хубав.
— Вярвам ви. Но по какъв начин неговото име е в отчетния лист за наемане на колата? Как е могло да попадне там? — Хванал листа предпазливо, Саша го разглеждаше с малко тъпичкия поглед на квартален милиционер. Държеше го предпазливо за ъгълчето. Показа го на девицата, пардон жената. Но не й го даде в ръката. Тя прочете фамилното си име и се замисли.
— Как казахте, че се казва хотелът? — попита тя неочаквано.
— „Урожаен“. Пак повтарям, не е далеч, веднага след ВДНХ, т.е. зад Изложбения център, както й казват сега на Изложбата с постиженията. Знаете ли?
— Представяте ли си, спомням си. Мисля, че беше миналата година, ами да, малко преди смъртта… да, при тате идва един стар приятел. Със семейството си. Татко вече беше болен, нали разбирате, повече му се лежеше и не беше съвсем удобно да има гости. Мисля, че бяха шестима. Тогава тате използва служебното си положение, както ни каза, и направо за пет минути уреди цялото семейство в някаква просто луксозна и не скъпа стая в хотела. И според мен хотелът се казваше „Урожаен“. Алик трябва да си спомня, той ги кара дотам. Изглежда, сте прав, тогава той каза: съвсем близо е, на пет минути оттук с колата.
— Моля да ме извините още веднъж заради моята неделикатност, как се казвахте? — от старание Саша дори притисна ръка до сърцето си.
— Ала Павловна, а…
— Александър Борисович — побърза да изпревари въпроса й. — Ала Петровна, казахте „служебното положение“. Какво работеше Николай Николаевич? Какъв беше по професия?
Тя дори малко се слиса, сякаш е обидно да не знаеш кой е Посьолков.
— Тате беше генерал-майор и работеше в Управлението по кадрите на КГБ на СССР, имам предвид, преди да се пенсионира. Но сега тяхното ведомство се казва по друг начин.
— Да, разбира се. — Най-сетне дойде ред и Турецки да „вдигне рамене“. — Ще позволите ли да използвам телефона ви?