В тази каса са се пазели църковните ценности.
Настя я освети с фенерчето. Ръждясала каса. Полегнала на една страна. Още от революцията. Заключена.
А защо да е заключена? Защото са я заключили собствениците й, взели са ключовете със себе си и са избягали. Може ли да е станало така? Може. Само че другарите комунисти, ако са намерили повалена и заключена огнеупорна каса, непременно са щели да я разбият. И тя сега щеше да лежи тук с разкъртена стена.
Дори ако допуснем, че за толкова години комунистите не са се опитвали да разбият повалената каса, Бочаров не може да я е подминал. Следователно, щом касата не е разбита, значи Бочаров я е сложил тук. Щом касата е заключена, значи я е заключил Бочаров.
Бочаров като нищо е можел да намери старинна огнеупорна каса от Путиловския завод с един комплект ключове и да я захвърли тук живописно под купищата натрошени тухли. По-добро скривалище трудно може да се измисли, В църквата имат достъп само Бочаров и приятелите му, но само с негово разрешение. Външен човек в църквата не може да се промъкне. А дори и да се промъкне, надали ще обърне внимание на една ръждясала огнеупорна каса, която лежи повалена на най-видно място.
А дори и да й обърне внимание, няма да я отвори.
Касата е наистина чудовищна. Настя досега не беше виждала такива.
7
Огледа я внимателно.
Цялата ръждясала, а дупката за ключа изобщо не е ръждясала. Дупката е чиста. Дупката е смазана с оръжейно масло. Дори миризмата му се усеща.
Огнеупорната каса уж е захвърлена, само че някой редовно я отваря и затваря. Ръбчетата на ключалката светят като ония излъскани релси. Честичко влиза ключ през тоя отвор. И масивните стоманени панти, на които се крепи вратата на касата, са смазани. По пролуките е полепнал малко прах. Полепнал е там, където се е разляло маслото. Всичко е ясно: Бочаров държи в касата нещо важно. И то по никакъв начин не е свързано с официалната му дейност. Официалните тайни се пазят в официалните кабинети, в официалните огнеупорни каси.
Седи Настя край огнеупорната каса и изобщо не се чувства голяма шпионка. Всичко е ясно, само че как да отвори касата?
8
Настя върти в дупката телчета, гвоздейчета, фиби. Не ще и не ще да се отвори.
През октомври късно се съмва. В църквата е тъмно, защото прозорците й са зазидани. Само една ивичка светлина пресича пода. Лъчът се е промъкнал през пробития покрив. Пладне е, значи.
Настя разбра, че отдавна се бори с касата, но не ще може да я отвори. Не ще може. И знае Настя, не с логиката, а с женското си чувство, че тъкмо това е оная каса, че тъкмо в нея се намира онова, което й трябва на нея, което трябва на Холованов, което трябва на другаря Сталин…
Но на Настя чак малко и дожаля да отключва сейфа. Все едно че обръща с хастара навън нечия душа. Мечок. Страшен и непристъпен. Ама пак й е жал. Настя прегърна огромния железен ръждясал сейф:
— Мечоко мой! Обичам те. Обичам те както си железен. Обичам те както си тромав. За мен ти си животът, проклетнико. Вървете по дяволите и ти, и твоето съдържание. Пази го за себе си. Пази го, скръндзо желязна. Аз те обичам ей тъй. И ще те обичам чак до смъртта си. И ако оцелея, ще дойда някой ден тук и ще те взема завинаги при себе си. Ще те изчистя и ще те боядисам. И ще те обичам. Аз и сега те обичам. Обичам те като Сталин. Обичам те като…
Настя понечи да каже, но не каза кого обича. Просто си спомни за един едър човек. Човек с червена копринена рубашка. Тогава той излезе пред хората огромен като сейф от Путиловския завод. Мощен като сейф от Путиловския завод. Непристъпен като сейф от Путиловския завод.
Настя прегърна непристъпния сейф като несподелената си любов.
И го удари с юмрук.
Понякога любовта се изразява и така. С юмрук. Та любимото същество да го заболи. Има и още един израз на любов. Висш. Да напуснеш любимото си същество. Завинаги. Да го изоставиш. Да скъсаш. Та после цял живот да си го спомняш. С мъка и болка.
Реши да си тръгне, да се махне.
До вечерта има много време. Но тя си тръгва, за да й е мъчно.
И на него да му е мъчно.
Задърпа шперца към себе си. Не излиза. Надясно-наляво. А вътре в сейфа — щрак.
ГЛАВА 16
1
Щракна вътре в сейфа.
Жар-птицата чак не повярва.
Не й се искаше той да се отвори. Знаеше, че няма да се отвори. Вече дори не се стараеше да го отвори. Беше разбрала, че е невъзможно. Беше се примирила…
А той…
А той взе, че щракна.
Сега само да врътне ръчката.
Хвана ръчката и веднага я пусна, все едно че беше пипнала нажежено желязо. Схвана: сейфът лежи на едната си страна, врътне ли ръчката, вратата сама ще падне като горна седалка във вагон. А тая врата тежи ако не цял тон, най-малко половин тон. Ще я сплеска като муха. И ще се чуе грохот на един километър околовръст. А как да я отвори без грохот? Онзи, който отваря вратата, сигурно е измислил някакъв начин.