Настя притисна контрол-блока към гърдите си като любимо същество: няма да те дам.
10
Мисълта й трака като точен хронометър: ма-хай се, ма-хай се, ма-хай се.
Как да се махне? Както се влиза в зоната, така трябва и да се излезе. Утре в спецучастъка на НКВД ще има изпълнение. Значи днес са вкарали в зоната композиция от конски вагони…
Огромен е спецучастъкът. Всичко си имат тук. Дори гара. Цялата обляна от прожекторна светлина. Локомотивът съска, седем товарни вагона. Светлината на прожекторите е заслепяваща, почти синя. Наоколо има патрули с кучета.
Цялото й внимание трябва да се съсредоточи върху вагоните. Дотук, до гарата, паниката още не е достигнала. Настя слезе на релсите и спокойно тръгна към локомотива. Глупаво е, но какво друго да измислиш? Вниманието на охраната е насочено към вагоните, а не към локомотива, към храстите край вагоните, а не към открития железопътен коловоз.
А й трябват само две минути, за да стигне до локомотива.
Стигна до него спокойно. Изкачи се по стълбичката в кабината. Остави тежката раница на пода. Щракна със затвора на пистолета:
— В името на другаря Сталин…
11
А те са трима.
Единият с лопата. Вторият с френски ключ. Третият без лопата и без ключ. Ама ръчичките му като рачешки щипки. Ще я сграбчи с рачешките щипки и ще я изхвърли от локомотива. И е тясно в кабината. Настя държи пистолет, но те са я наобиколили. Хубаво е да се прикриеш с името на другаря Сталин. Само че из Русията малко ли всякакви се мотат, прикриват се с чуждо име.
— В името на другаря Сталин… — а гласът й е пресеклив.
И те чуват, че е пресеклив. Вълнува се момичето. Вълнението е признак за неувереност.
— … Заповядвам ви! Няма да викате. Няма да вдигате шум. Покачете налягането. Веднага потегляме. Накъде ли? Напред. Папките от тая чанта да бъдат изгорени. Само да шавнете, утрепвам ви, без да ми мигне окото.
Няма накъде. Бавничко, мързеливо огнярят гребна малко въглища и ги хвърли в огнището.
— Повече загребвай, гад. Копай по-надълбоко, хвърляй по-надалеч! По-надалеч хвърляй. Инак ще ти пломбирам чутурата.
Другият хвърли в огнището една папка с надпис «Дракона». И още една.
— По-бързо.
Хвърли една папка. И буци въглища литнаха след нея. И още една. И още две-три папки.
А третият, най-главният, с ръчичките като рачешки щипки, се хили. Лошо се хили.
— А пистолетът ти истински ли е? — и посегна с ръчичките като рачешки щипки към пистолета. А Настя още не бива да стреля. Не бива. Преди да е потеглил локомотивът. Преди… Ама какво да прави?! Натисна леко спусъка и пистолетът изтрещя. Главният усети, че нещо му парна рамото. Жар-птицата не се целеше в гърдите му, за да не го убие.
Куршумът на «Люгер»-а има добро спиращо действие. И отблъскващо. Главният залитна настрана, прегъна се и изпадна от будката.
— Напред!
Вторият чичко захвърли френския ключ, сграбчи лостовете, натисна които трябва, даде пара в цилиндрите. Колелата се завъртяха. Влакът се лашна. Издрънчаха буферите и дрънченето премина от първия вагон до последния. Локомотивът изпъшка със свирене половин тон пара и пак сякаш шумно си пое дъх и го изпусна. Композицията пак се лашна и пак премина дрънчене до края на влака. Влакът потегли съвсем бавно.
В будката наднича червена мутра. Човекът е стъпил на земята. Виждат се само мутрата му и щикът. На равнището на Настините крака е мутрата. Но се е хванал за перилата и се изкачва все по-нагоре:
— Къдя? Къдя, мамичката ти?!
Би могла да се хване за перилата и да изхвърли с ритник червената мутра от кадър. Но Жар-птицата за броени части от секундата преценява, че ако се хване за перилата — ще загуби време. Да се хванеш за перилата, значи да свалиш надолу пистолета, после да вдигнеш коляно до брадата си и да изтласкаш крака си надолу. Но за всичко това се иска време. А тя няма време. И не е сама в будката.
Всичко това тя го разбира не с ума си, а с вътрешното си чувство. И затова върши всичко в обратен ред: първо изпълнява решението, след това го взема и чак тогава го мотивира. Щом червеномутрестият започна да се катери към будката, хващайки се за парапета, Настя, без да го гледа, без да се цели, без да изпуща от око огняря и машиниста, вдигна «Люгер»-а и натисна спусъка. Изтрещя изстрел, гилзата изхвръкна от патронника, издрънча в желязната будка и се завря между буците въглища, в боклука на пода. И чак след това разбра, че единственото правилно решение е било — да стреля. Да стреля без приказки и право в мутрата. Без да се цели.