Еднозначно: в композицията са натоварени осъдени на смърт. Строители на подземния град в Жигули. Изхабени строители.
Композицията хвърчи в мрака и май се поклаща лекичко. И на Настя й се счува нещо като рев на прибой.
Все по-силно се клати влакът. Клатенето се усеща дори в локомотива. Ту насам, ту натам. Ту насам, ту натам. И рев: «Ухх.» Наляво се поднесе: «Ухх.» Надясно: «Ухх.»
Анна Ивановна, нейната интелигентна учителка, излежала присъдата си от първия ден до последния, беше й разказвала, че има такъв начин да се измъкнеш от разстрела. Ако хората разберат, че ги карат за разстрел, и ако ги возят не в затворнически вагони, а в конски, има шанс да се освободят. Не всички.
Всички, колкото са хората в товарния вагон, се засилват и се втурват към едната стена: «Ухх.» Засилват се и се втурват към отсрещната: «Ухх.» И пеят: «Ще умрем!» Припевът на песента е «Ухх».
Отначало тласъците наляво-надясно не оказват никакво въздействие на вагона. Хорицата са изпосталели, немощни, а вагонът тежи тонове. Но на човешкото упорство се покоряват дори многотонните вагони. И локомотивите. Малко по малко вагоните започват да се разлюляват. Надясно. Наляво. Надясно. «Ухх!» Наляво «Ухх!» Колкото по-голяма е скоростта, толкова по-добре.
Ако конвоят долови ритъма, най-доброто, което може да направи, е да скача от спирачните площадки. Той е безпомощен: щом охраната е усетила клатушкането, и концлагеристите в другите вагони са го усетили. И са го подкрепили. Патосът на самоубийственото освобождение се предава по заключените вагони като по бикфордов шнур. И вече цялата композиция пее: «Ще умрем!» И във всички вагони се хвърлят срещу стените в единен порив, в единен ритъм.
Освобождението спохожда човека преди смъртта му. На него му остават няколко минути живот, но той разбира, че вече е мъртъв, че вече няма измъкване от смъртта и че след малко… Тъкмо в този момент човекът става свободен. Той престава да се страхува. Вече няма от какво да се страхува!
Ако можеше да намали скоростта на влака.
Дръпна Настя един лост, втори — без полза. Здраве да е. По стъпалата — надолу.
Вече и локомотивът се разклаща в общия ритъм. Не със същата амплитуда като вагоните, но скоро и той ще се заклати като тях.
Раницата на гърба, ръцете околоГЛАВАта и надолу по насипа.
И острите камъни, и «Люгер»-ът на кръста й, и контрол-блокът на гърба й, и клонките на лошите дървета, и свиренето на вятъра — всичко се стовари върху й наведнъж. Парашутистка десантничка, самбистка, тя знае, че трябва да се свие на топка, да се групира. Борците за това положение казват: «Нищо да не ти стърчи.»
Точно така постъпи Жар-птицата. Скача в тъмата, свита на топка. И веднага устата й се препълни с гореща кръв. Настя хем се търкаля по насипа, хем вижда черния страшен влак над себе си. Влакът ехти със стоманата си и с човешките вопли.
И не може да се разбере сама ли лети надолу по стръмнината, или заедно с нея летят локомотивът с вагоните, с крещящите хора…
Не може да се разбере.
ГЛАВА 17
1
Няма по-страшна болка от болката на завръщането към живота…
Настя лежи по очи. Цялата до последната клетка е изтъкана от болка, цялата е препълнена с радостно очакване на освобождаващата смърт. Ей сега смъртта ще я доближи, ще я целуне съвсем леко, ще се усмихне на Настя с тиха усмивка. И ще я вземе със себе си.
Това сладко очакване й е познато: парашутът изплющява над теб и под теб е земята. И чакаш…
Но тогава смъртта не дойде. Няма я и този път. Вместо смъртта се завръща животът. И това е най-страшното.
Страшно се завръщаше животът в тялото й. По-добре да не беше се завръщал. Главата й кънти като камбана, чугунени чукове раздробяват гръбнака й. Тя помръдна ръка и извика. Прокле живота, в който я връщаше злата съдба. И се зарече никога да не жали живота. Нито своя, нито на другите хора. И се зарече да посрещне смъртта с кротка усмивка, когато и да я сполети смъртта, сега или след време, каквато и смърт да я сполети: между кучешки зъби или върху талаша в мазето за разстрели.
Най-добре ще е колкото може по-скоро. Най-добре ще е още сега.
Но смъртта шета наоколо и не забелязва Настя. Някъде наблизо летеше нагоре с колелата влакът. Там, там пирува сега смъртта. Някъде наблизо търчат чекисти с кучета, доубиват онези, които са се измъкнали изпод натрошените вагони. Но те търсят Настя. Дори не нея, а контрол-блока. Не им е обяснено защо. Заповядано им е. Заповядал им е Бочаров. За Бочаров получаването на контрол-блока е въпрос на живот и смърт. И за Ежов. И за фриновски. И за Берман. Така че не само над Настя е разпростряла крила смъртта. И за другаря Сталин измъкването на контрол-блока от лапите на НКВД е въпрос на живот и смърт. Да изключиш Сталин от съобщенията, значи да го изключиш от властта. Ще го изключат от властта и ще предават заповеди от Сталиново име…