4
Ръцете и лицето й са изподрани от бодлите, връзките на обувките й са скъсани, по-лесно си измъква крака от обувката, отколкото обувката от калта. Един ден и една нощ. Още един ден и още една нощ. Слънцето й прилича на хиперболоида на инженер Гарин. Слънчевият лъч е толкова страшен, че не я заслепява, а продупчва очите й. Още първия ден тя отпра долнището на якето си и си направи превръзка за очите със съвсем малки дупчици, само колкото да вижда. Все едно очите й се заслепяват като от електрожен. И я болиГЛАВАта. И премалялото й тяло гори. Но тя върви. А слънцето свирепства като конвоен на участък за разстрели. Никога през октомври не е имало такова страшно слънце. Откровено казано, и през август не е имало. Затова Настя се старае да върви нощем. Денем — предимно през горите, на сянка. Ако отпреде й няма гора, почива си, за да може да върви цяла нощ без спиране.
5
Мъкне се Настя. Не бърка сметката на крачките. Само че всяка крачка става все по-трудна. Помни крачките в маратона, ала не помни колко маратона е пробягала, от колко дни и нощи върви. Дните и нощите се объркаха. Устните й се напукаха, кожата на лицето й съвсем изтъня. Под тънката кожа скулите й стърчат като метална конструкция. И ребрата й са заприличали на метална конструкция. Глад не я измъчва. И жажда не я измъчва. Настя се чуди. Колко енергия хвърля за промъкване през лещаците и малиновите гъсталаци, колко километра е извървяла, би трябвало да огладнее. Но не огладнява. Много добре. Настя чувства, че с всеки изминал ден олеква все повече. Станала е почти безтегловна. Има само един въпрос: ако си изразходва енергията и не я попълва по никакъв начин, кое ще й даде сили да стигне до 913-и километър?
И реши: гордостта.
6
Мъкне се.
На юг. На юг. На юг.
Върви през горички. През драки. Върви през степта. Ляга, щом се появи някой на хоризонта.
Настя вече не си брои крачките. Реши да не се спира. Да върви, да върви, да върви.ГЛАВАта й звънти от безсънието. Знае: спре ли се — ще заспи.
Затова не се спира.
7
Мъкне се. Пред нея мираж колкото половината свят. Мост. Единият му край се опира в брега. Другият — в хоризонта. Безлюдна разменна гара. Това е 913-и километър. По насипа е написано «Слава на Сталин!» Релсите са в есенна мараня. Слънцето припича и релсите на хоризонта шават. И влакът върху шаващите релси трепка и се клатушка. Желаният влак. «Главспецремстрой». Той стои тук всяка събота. До 12 през деня.
Къде са тия съботи? Настя е загубила сметката на дните. Не знае и колко е часът. Отдавна си удари часовника, той отдавна спря и тя го захвърли, за да не й стяга ръката, да не мъкне излишно тегло. И «Люгер»-а отдавна захвърли. На войника по време на поход и една игла му тежи. А това е «Люгер». Проклето желязо. Все я удряше по бедрото, във Волга я теглеше към дъното. Да върви по дяволите. Захвърли го и й олекна. Отдавна го захвърли. С него не би извървяла толкова път. В никой случай не би извървяла.
Настя попипа мястото на бедрото си, където висеше «Люгер»-ът, и се учуди: още виси там железният проклетник. Все искаше да го захвърли и все не й оставаше време. Как се е мъкнала с такава тежест толкова километри? Сама се чуди на ума си. А часовник наистина няма. Жалко. По слънцето се познава кога е пладне. Жалко, по слънцето лесно се определят часовете, а минутите — не чак дотам. И ако може да се вярва на слънцето, сега «Главспецремстрой» ще потегли бавничко и ще отпраши. И ще отпраши. Той бързо набира скорост. Майната му. Да не би да й е жал? Настя разбира, че мостът не е истински и разменната гара не е истинска, и влакът не е истински. Невъзможно е тя, болната, съсипаната, да е стигнала до магистралата. Невъзможно е. Това е свръх човешките сили. И не може да е стигнала до разменната гара тъкмо когато «Главспецремстрой» ще се намира на нея. Невъзможно е. Просто й се иска да стигне до магистралата. Просто й се иска да срещне влака. Просто й се иска да се качи във вагона и да се строполи. И да спи. Без да се събужда. Да заспи завинаги. И нека й свалят обувките. Тя никога вече няма да ходи с обувки.