И още колко такива имало.
Да спаси Русия — да не допусне до властта Тухачевски — Сталин можеше, опирайки се на Ежов. В борбата срещу Тухачевски Сталин се видя принуден да даде на Ежов почти абсолютна власт. И Ежов се главозамая: Доиска му се той да застане най-отгоре. И може да го постигне. И какво очаква тогава Русия?
Настя разбираше, че на Русия й е провървяло. Разбираше, че властта на Сталин не е най-лошият вариант. Без тази власт милионите чакали, издигнати на гребена на вълната от революцията, ще разкъсат страната.
Жар-птицата разбираше: може да стане и по-зле.
Тя заемаше скромен незабележим пост и на този пост, както хиляди други, вършеше всичко, което е в границите на човешките сили, и дори повече, за да не допусне най-лошото.
Оптимистите си мислят, че животът е борба между доброто и злото. Тя не виждаше живота в розова светлина. Тя знаеше, че това е борба между злото и още по-голямото зло.
10
Не изчезва миражът на хоризонта. «Главспецремстрой» стои явен като картинка. И реши: да върви чак до миража. И да умре. В движение.
Върви. Разменната гара мирише на каменни въглища. Траверсите излъчват особената си миризма. Импрегнират ги с нещо, та да не гният. Настя отдалеч усеща железопътните миризми. Това е добре, но от острата миризма й се цепиГЛАВАта.
Върви. Върви Настя и разбира, че това изобщо не е мираж. Това е влак. Това е «Главспецремстрой». И не кой да е, а именно «Главспецремстрой-12». По очертанията му това личи отдалеч. Глупаците си мислят, че всички еднотипни вагони са еднакви. Ако се позагледаш, всеки си има своя индивидуалност.
Настя се препъва. Пада на колене. А беше решила така да си мести краката, че обувките й да не се закачат една за друга. Да не се закачат. А крачките й са съвсем ситни. Де да можеха да са по-широки. Не се получава.
Тя се тътри и разбира, че старши майор от Държавна сигурност Бочаров е можел да сложи край разменната гара засада. Можел е. Тя се тътри вече без да се крие, няма сили да се крие повече, тътри се със сетни сили, препъвайки се, а те ей сега ще изскочат. И ще я заловят досами влака. Тътри се и не се крие: може би от влака ще я забележат? Не я забелязват. А залегналите в засада Бочарови тигри, естествено, сега я виждат и ще изскочат… И няма да има с какво да гръмне по тях. Ако на кръста й беше «Люгер»-ът със седемте патрона в него. Но тя захвърли «Люгер»-а. Сега няма с какво да стреля. А да беше сега «Люгер»-ът тук, щеше да изтрещи във въздуха, във влака щяха да я чуят и да я спасят.
Настя върви, а ходилата й горят. Горят, като че ли стъпва по жарава. Протегна ръка и се хвана за ръчката на вагона. Ръчката е гореща, напекло я е слънцето. Дясното коляно на стъпалото. И с цялото тяло напред. Сега да си вдигне левия крак и да коленичи на стъпалото. Сега с десния крак трябва да застане на стъпалото. Сега с левия. Пред очите й се въртят оранжеви кръгове. Трябва да се изкачва не с крака, а да се хваща за ръчките и да се набира. Десният крак на второто стъпало. Сега с цялото тяло напред. Сега да вдигне левия крак на второто стъпало. Не ще да се вдигне, Доплаква й се. По влака преминава тръпка. Ей сега той ще се лашне, а тя ще падне в буренаците край коловоза и никой няма да я види. И влакът ще си замине без нея, и никой няма да каже на другаря Сталин, че тя почти е стигнала. Че не е можала да изкачи само последното стъпало. Никой няма да разкаже на другаря Сталин, че е скрила папката с документите под разстрелния шкаф. Никой няма да му разкаже, че контрол-блокът е във Волга, вързан с парашутно въже за кила на строшен дървен шлеп. Стига толкова. Кракът нагоре. Тъй. Кракът се закрепи на стъпалото и болка прониза ходилото й. Сега десният крак на третото стъпало. И вратата пред нея е широко отворена,
Чак сега я забеляза часовият:
— Къде отиваш ма, вещице? Твойта мамка! Слазяй! Ще стрелям!
И със затвора — щрак!
Но Настя вече е на площадката и с левия крак. Подпира се с двете ръце в стените. Крачка напред. Още една крачка. Коридорът. Люлее се коридорът. Изплъзва се изпод краката й. На другия край е Холованов. И Сей Сеич. Жар-птицата им се усмихна, притисна гръб в стената.
И заспа.
11
Старши майорът от Държавна сигурност Бочаров отпуснаГЛАВА върху ръцете си. Сънят го дебнеше зад ъгъла. И щомГЛАВАта му се допря до топлата ръка, сънят изхвърча иззад ъгъла като столичен експрес и го прегази, разкъса го и разпиля на парченца онова, което преди миг се наричаше старши майор от Държавна сигурност.