Както и да е, трепнал или не, щикът се отмести и отвори път на влезлия. Човекът с шинела извиГЛАВА надясно и погледна в очите другия сержант. И вторият щик трепна. Съвсем незабележимо. И също се отмести.
Тогава човекът с шинела погледна в очите лейтенанта. Лейтенантът се смути. Сведе поглед. Премести го към големия стенен часовник и се постара да запомни времето. Стрелките показваха 3 часа и 56 минути. Лейтенантът не знаеше защо трябва да запомни времето, Това си беше просто защитна реакция на мозъка. Лейтенантът подсъзнателно бе разбрал, че това е ТОЙ. Но на мозъка му трябва време, за да се примири с една толкова зашеметяваща новина. Психологията ни е така устроена, че в отличаващи се с крайна острота и динамизъм ситуации възниква затормозяваща реакция на мозъка, която не позволява на абсолютно необичайната новина да се разпространи като страшен удар по цялото тяло. Мозъкът не желае да приема такава новина бързо и веднага и я смекчава с хиляди протести: това не може да бъде! Никога! Това е просто невероятно! Защо посред нощ? Защо без предупреждение? Защо без охрана? Защо колата му веднага потегли и не остана да го чака? Какво излиза, че е останал сам ли? Защо колата беше само една? Защо без ескорт? Той никога не ходи сам. Още повече — нощем. Това не е той! Не си прилича. На портретите е съвсем друг. Ами ако просто е двойник? Гримирали са двойник и проверяват бдителността…
Тежкият поглед промуши лейтенанта от Държавна сигурност и разпра вътрешностите му, както вилите на руските селяни са разпорвали коремите на Наполеоновите войници. Такъв поглед лейтенантът бе усещал върху си само веднъж: в зоологическата градина в Красная Пресня така го гледаше дванайсетметровата бразилска боа от дебрите на Амазонка. Но тогава между лейтенанта и боата имаше дебело стъкло.
Сега стъкло нямаше.
Лейтенантът се олюля, но запази вертикално положение, защото погледът едновременно блъскаше, отхвърляше и събаряше тялото му и в същото време го привличаше. Силите се уравновесяваха и лейтенантът не падаше нито напред, нито назад. От този поглед краката на лейтенанта омекнаха, коремът му стана безтегловен, гърдите му олекнаха като балон, в мозъка му зазвъняха камбанки, в тялото му се забиха сто милиона иглички, ушите му писнаха. Чак тогава се наруши равновесието на свръхмощните сили, които едновременно привличаха и отхвърляха лейтенанта. Магнитната сила на погледа надви отхвърлящата и лейтенантът политна към жълтите очи. Таванът избяга назад, а подът удари лейтенанта по лицето. Провървя му: подът го удари не с излъскания мрамор, а с дебелия мек килим. Тъкмо в този момент съмненията му се разпръснаха. Лейтенантът от Държавна сигурност разбра: този не е двойник.
Двамата с щиковете се изпънаха като струни и повече нито дишаха, нито примигваха. ВГЛАВАта на левия сержант като змийска опашка се мярна мисълта да помогне на падналия лейтенант, но сержантът само облиза пресъхналите си устни и тутакси забрави тази мисъл, както и всички останали мисли.
Влезлият погледна с интерес и неразбиране тялото в краката си и го прекрачи предпазливо:
— Колко нежни били лейтенантите в Държавна сигурност.
7
Хвърчи «Главспецремстрой», тътнат мостовете под него, колелетата тракат на наставите, Холованов пие водка. Широка натура. В такава натура сума водка се побира. И не го хваща. В седмо купе Жар-птицата бълнува и се смее. И вика Сталин. На кого се смее? Какво иска да докладва на Сталин? Отнесла ли е Холовановите документи? Ясно е, че ги е отнесла. Иначе нямаше да се смее. Сега всички документи ще попаднат в ръцете на Сталин. Всичко, което чекистите в продължение на двайсет години са събирали срещу Холованов… А за събиране има колкото щеш… Ако можеше да научи от нея къде е скрила Холовановите досиета. И след това да я удуши. А дори и ако не научи, все едно — да я удуши. На нея сега много не й трябва, като й затиснеш устата с длан, после никой доктор няма да се досети… И Сталин няма да се смята ощетен. Ще докладва на Сталин: така и така, преди смъртта си каза, че е намерила папката на Сталин и я е унищожила… А контрол-блока е хвърлила в реката. И Холованов реши…