8
По бялото мраморно стълбище, по широкия червен килим човекът с войнишкия шинел се изкачи до бюста на Дзержински, където втора двойка часови тропнаха с прикладите и особено чевръсто изпълниха хватката «За почест, по ефрейторски»: пушките с щиковете рязко напред, също толкова рязко назад и надясно. Вдървиха се. Човекът ги огледа придирчиво, кимна одобрително: имало все пак някакъв ред в тая къща; и сви по широкото стълбище надясно. Рязко дръпнаха и двамата часови пушките си наляво към раменете, изхвърлиха ги рязко напред и веднага след това — назад, като отново издумкаха с прикладите в пода. И се вдървиха.
Обърна се човекът с шинела, погледна онези до вратата. А те бяха се вцепенили като мраморни статуи. А лейтенантът лежи с разперени ръце. И сега-засега не шава. Дошлият помръдна рамо, сякаш повтаряше учудено: «Колко нежни били лейтенантите в Държавна сигурност.»
А по коридорите, кабинетите и залите на огромната сграда като взривна вълна, събаряща стени и врати, сплескваща хората, залепяща ги за стените и таваните, профуча новината: «ТОЙ.» И веднага след първата всесъкрушаваща вълна — втора: «ТУК Е.» От архивните и разстрелните мазета, от подземните огнярски отделения и крематориуми през църцорещите телеграфни зали, през началническите кабинети, през килиите за изтезания и единочките, през бюфетите и ресторантите, през безбройните асансьори и стълбища до дворчетата за разходка на самия покрив прелетяха двете ударни вълни, сблъскаха се в общ повалящ тътен и пак плъзнаха по коридорите и стълбищата: «ТОЙ Е ТУК.»
Затръшкаха се вратите на кабинетите. Задрънчаха телефоните. Разтичаха се разсилните. Часовите по стълбищата се преизпълниха със сурова решителност. Надзирателите в тъмничните коридори затегнаха поразхлабените си по случай нощта колани, закопчаха най-горните копчета на якичките си, разкопчани по същия случай. Нощните следователи и подследствените се поразсъниха. Спящите смени в караулните помещения засумтяха насън, замучаха, заослушваха се и се напрегнаха в готовност да се събудят и да рипнат при командата «Кррраул! На оръжие!»
Двама одрямани милиционери на площад «Дзержински» се сепнаха при вида на величествената гледка: в огромната сграда, в която светеха едва трийсет-четирийсет прозореца, изведнъж ту тук, ту там започнаха да светват прозорците по един, на групи и на цели етажи. И всичко се освети.
И от тази сграда, и от този площад по булевардите и проспектите, по широките улици и кривите улички, по покритите с храчки градинки и окъртените храмове, по спящите къщи и неспящите гари като тътен от далечен катаклизъм премина невидима и беззвучна, но притискаща всички силова вълна: нещо става.
Важно.
И неразбираемо.
9
Нощният посетител отвори вратата на един ослепителен кабинет. Пред него — петметров портрет: човек с ботуши, с разкопчан войнишки шинел, със зелена фуражка. Посетителят огледа портрета си, отиде до библиотечните рафтове — нищо интересно: Маркс, Енгелс, Ленин и Сталин. Всички книги са големи, само едно книжле е малко. Какво е това? Това е «Боен устав на Червената армия от 1936 година. БУ-36». Ето какво чете народният комисар на вътрешните работи другарят Ежов. Впрочем не чете: страниците не са разрязани.
Без да си съблича шинела, посетителят седна на креслото на наркома, остави фуражката си на зеленото сукно. Бюрото на наркома на вътрешните работи прилича на футболно игрище: и на цвят е зелено, и размерите му са горе-долу същите.
Човекът с шинела никога не четеше книгите от началото. Разгръщаше ги на която и да е страница и четеше, докато четивото му се харесваше. И сега разряза с лъскавия сребърен нож една страница, прочете първото, което му се наби в очи, позасмя се, от сребърната чаша във вид на футболна купа взе дебел червен молив със златни кантове, със златен силует на Спаската кула и златен надпис «Кремъл», изпълнен с църковнославянски букви, и подчерта с дебела линия параграф шести: «Внезапността действа зашеметяващо.»
10
Хвърчи «Главспецремстрой», а спецкондукторът Сей Сеич се грижи за Жар-птицата като за малко неразумно детенце. Най-важното е да й се смъкне температурата. Ама не иска да се смъква. Ако щеш с мокри чаршафи да я омотаваш, ако щеш лед да й слагаш на бузите. Нали такъв й е прякорът — Жар-птица. В натура. Пак добре че пие вода. Добре че барем хайвер поема. Ако й се дават по малко. От хайвера ожаднява, допива й се вода. Добре е, когато на човек му се иска нещо. Когато нищо не му се иска, отпиши го.
Сей Сеич пои Жар-птицата с изворна вода и си блъскаГЛАВАта. Тоя Холованов какво изведнъж го удари на пиене? Не му е в стила. От толкова години шетаме с него из страната. По мацките си пада, вярно. Там му е слабото място. Неудържим е. Но за пияч никога не е минавал. А днес и «Лимонная» му дай, и «Перцовая». Или пък оная експерименталната водка, дето я изпратиха. «Столичная» се казва. Пет бутилки за проба. Хубавичко я изпробва: и петте пресуши. А мезе организмът му не поема. Както е тръгнало, ще трябва да му слагам със сребърна лъжичка черен хайвер в устата. От радост ли пие? От радост така не се пие. Тогаз защо ще пие? Спасихме момичето. Момичето носи на другаря Сталин особено важно съобщение. Това лошо ли е? Защо тогава Холованов не се радва?