— Мандарини… Пресни дъхави мандарини.
— Чудесно, продължавай да викаш — промърмори си Зелиха.
Не обичаше тишината. Всъщност я ненавиждаше. Нямаше нищо против хората да я гледат по улиците, на пазара, в чакалнята на лекаря, тук и там, ден и нощ, нямаше нищо против да я зяпат ида се взират в нея, сякаш я виждат за пръв път. Все някак щеше да издържи на погледите им. Но онова, на което не можеше да издържи, бе тяхното мълчание.
— Мандаринаджийо… мандаринаджийо… По колко е килото? — провикна се някаква жена от горния етаж на една сграда отсреща.
Зелиха открай време се забавляваше с това, че жителите на града измислят с такава лекота, без всякакво усилие най-невероятни имена за съвсем обикновени професии. Беше достатъчно да добавиш към всяка стока, продавана на пазара, едно „-джия" и само за миг в дългия списък с градски професии се появяваше поредното съществително. Така, в зависимост от онова, което си изнесъл за продан, могат да те нарекат „мандаринаджия", „геврекаджия" или… „абортаджия".
Сега вече Зелиха нямаше съмнения. Не че ѝ трябваха доказателства за нещо, в което бе сигурна, но все пак си направи изследване в новата клиника до тях. В деня на „тържественото откриване" работещите там бяха организирали шумно посрещане на шепа видни грети и бяха наслагали всички букети и венци точно при входа, така че минувачите по улицата да научат за празненството. Зелиха отиде още на другия ден в клиниката и цветята вече бяха увехнали, но плакатите си бяха все така пъстри. БЕЗПЛАТЕН ТЕСТ ЗА БРЕМЕННОСТ С ВСЯКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА КРЪВНАТА ЗАХАР, пишеше на един от тях с главни фосфоресциращи букви. Зелиха не знаеше каква връзка има между двете, но въпреки това си направи изследването. Когато резултатите бяха готови, се оказа, че кръвната ѝ захар е в нормата, а тя самата е бременна.
— Вече можете да влизате, госпожице! — извика от вратата медицинската сестра, борейки се с поредното „р", което нямаше как да пропусне при подобна професия: — Лекарят… ви чака.
Зелиха грабна кутията със сервиза за чай и счупения ток и скочи на крака. Усети, че всички глави в помещението са се извърнали към нея непропускат и най-малкото ѝ движение. При други обстоятелства щеше да нахълта възможно най-бързо в кабинета. Сега обаче движенията ѝ бяха видимо бавни, едва ли не лениви. Точно преди да излезе! от чакалнята, Зелиха поспря и сякаш някой е натиснал бутон, се обърна с ясното съзнание кого точно да погледне. Там, в средата на погледа ѝ, попадна едно изключително огорчено лице. Забрадената жена се смръщи кафявите очи бяха помръкнали от негодувание, а устни те ѝ мърдаха и сипеха проклятия по лекаря и деветнайсетгодишното дръзко момиче, което се канеше да махне детето. Защо Аллах е дарил с рожба момичето, а не нея?
* * *
Лекарят беше едър мъж, който с изправената си стойка излъчваше сила. За разлика от сестрата, в погледа му нямаше оценки, нито на устните му — неразумни въпроси. Всичко в поведението му издаваше добро отношение към Зелиха. Той я накара да подпише някакви документи, после други — в случай, че нещо се обърка по време или след процедурата. До него Зелиха имаше чувството, че се е отпуснала и е като във вата, а това бе лошо, понеже, почувстваше ли се отпусната, като във вата, тя ставаше уязвима като чуплива чаена чаша, а станеше ли уязвима като чуплива чаена чаша, я избиваше на плач. А ако имаше нещо, което наистина мразеше, то това бе именно плачът. Още от малка презираше отдън душа ревлите и се беше зарекла никога да не се превръща в ходеща нещастница, която рони сълзи и се тръшка за щяло и нещяло — такива около нея имаше в изобилие. Беше си забранила да плаче. До този ден като цяло бе успяла да удържи на думата си. Ако и когато очите ѝ се напълнеха със сълзи, Зелиха просто си поемаше въздух и си припомняше какво си е обещала. Затова този първи петък на юли отново направи каквото правеше винаги, за да преглътне сълзите: пое си дълбоко въздух и издаде брадичка — да се види, че е силна. Този път обаче нещо се обърка ужасно и въздухът, който бе поела, излезе като хлип.