Нямах понятие какво става, но това не ме притесняваше много. В момента беше по-важно да намеря най-доброто място, откъдето да го последвам, щом излезе.
Ако минеше пак през задната врата, трябваше да закарам колата малко по-надолу по Редууд Стрийт между Франклин и Гог. Но не ми беше обещавал такова нещо. По-логично бе да излезе нахално през главния вход — нямаше да бие на очи. Най-добре щеше да е да застана на ъгъла между Макалистър и Ван Нес. Оттам можех да следя и входа, и края на Редууд Стрийт.
Спрях колата и зачаках.
Мина половин час. И още петнайсет минути.
Копелето слезе по стъпалата на главния вход и тръгна право към мен. Закопчаваше шлифера и придърпваше нагоре яката му с глава срещу порива на дъжда.
Черен спортен кадилак с пердета на прозорците се зададе зад гърба ми. Докато избирах място за наблюдение, го бях мернал паркиран при кметството.
Колата подмина моята бричка, спря рязко, поднесе към бордюра, изръмжа настървено и полетя по мокрия паваж.
Едното от пердетата се развя в дъжда.
През отвора изтрещяха изстрели. Седем. Малокалибрен пистолет.
Подгизналата шапка на Копелето хвръкна във въздуха плавно като балон.
Моят човек не се помайва нито миг.
Наведе се и омотан в полите на шлифера, се хвърли в преддверието на един магазин.
Кадилакът зави със свирещи гуми по Франклин Стрийт и аз подкарах след него.
Докато минавах край магазина, с крайчеца на окото зърнах как Копелето на колене яростно дърпаше черен пищов, запънал се в джоба на шлифера му. Зад него надничаха любопитни лица. По улицата нямаше суматоха. Хората вече бяха свикнали с подобни номера и се стряскаха само от петнайсетсантиметрови патлаци и нагоре.
Когато стигнах до Франклин Стрийт, кадилакът вече бе набрал преднина. Свиваше наляво по Еди Стрийт.
Реших да съкратя пътя и хванах успоредната Търк Стрийт. Видях го отново при Джеферсън Скуеър. Беше намалил скоростта. Пет-шест преки по-нагоре колата пресече пътя ми на Стайнър Стрийт и бях достатъчно близо да зърна номера й. Онези вътре смятаха, че са се измъкнали, и вече не бързаха, за да не привличат внимание. Карах след тях на по-голямо разстояние.
В началото на бягството имаха преднина и едва ли ме бяха забелязали.
На Хейт Стрийт, близо до стеснението на парка, кадилакът спря, за да остави някого. Слезе слаб, дребен мъж с бледо лице, тъмни очи и малки черни мустаци. Имаше нещо чуждестранно в кройката на палтото и във фасона на сивата му шапка. Носеше бастун.
Кадилакът продължи и не можах да видя другите в него. Наум хвърлих ези-тура. Падна ми се да следвам мъжа. Подозрителна кола трудно може да се открие по-късно по регистрационния номер, но все пак има някаква нищожна вероятност.
Дребосъкът влезе в една дрогерия на ъгъла и хвана телефона. Не го видях да прави друго. След малко пред магазина спря такси. Той седна в колата и тя го закара в хотел „Маркиз“. На рецепцията му дадоха ключа от стая 761. Зарязах го, щом влезе в асансьора.
В „Маркиз“ всички са мои хора. На мецанина срещнах Дюран, ченгето на хотела, и го попитах:
— Кой е в седемстотин шейсет и едно?
Дюран е старомоден, белокос мъж, който изглежда, говори и се държи като президент на много голяма банка. Преди беше капитан от полицията, началник на следствен отдел в един от големите градове на Средния запад. Веднъж притиснал по-грубо някакав изкормвач, за да измъкне признание, и онзи хвърлил топа. Вестниците мразеха Дюран. Не го оставиха на мира, докато не напусна полицията.
— Седемстотин шейсет и едно? — повтори той, сякаш внучето му го питаше защо небето е синьо. — Мисля, че е господин Мороа. Нещо конкретно ли те интересува?
— Колкото повече, толкова по-добре — признах си. — Какво знаеш за него?
— Не много. Тук е от около две седмици. Ела да видим какво можем да научим.
Минахме през регистратора, отбихме се в телефонната централа, разговаряхме с главния пиколо и разпитахме две от камериерките на етажа. Гостът от 761 дошъл преди петнайсет дни. Записал се като Едуард Мороа от Дижон, Франция. Често го търсели по телефона. Никаква поща, никакви посетители, излизал и се прибирал по различно време, давал щедри бакшиши. По каква работа беше пристигнал, никой не знаеше.
— За какво е всичко това, ако смея да попитам? — не издържа накрая Дюран. Той така си говори.
— И на мен още не ми е ясно — отговорих искрено. — Току-що го засякох с един тип, дето не му е чиста работата, но този Мороа може изобщо да не е сгазил лука. Ако науча нещо със сигурност, веднага ще ти се обадя.