— Хуан е твърде далече, а и има други грижи. При това самият той не е сигурен дали сте чули правилно. Мадам… доня… Правилно постъпвате. Никой не би повярвал на думите на някаква лъжкиня чужденка, ако най-доверените хора от обкръжението на краля ги отрекат. Благоразумието Ви ме радва.
— А мен нищо у Вас не ме радва. — казах аз. — Изчезвайте!
Кристобал се поклони и си тръгна. Изплюх се след него.
Да, може би наистина привидно бяхме влезли в съзаклятие току-що. Но аз знаех, че и двамата целим просто да спечелим малко време. Моят живот все още беше в опасност. Кристобал не можеше да разчита на голото ми обещание, че ще мълча. И с пълно право. Самата аз не се чувствах задължена от думата, която бях дала. Но засега трябваше да мълча — за да не излезе наяве и моята тайна. Иначе трябваше или да го убия, преди той да убие мен, или да напусна двореца. „Всеки от нас отговаря само за собствените си действия“ — така беше казал Мигел. Не трябваше да ставам убийца като Кристобал, не трябваше да се предавам на злото вътре себе си. Не можех да го убия. Или напротив?
15
Цяла нощ ме измъчваха кошмари. Бурета, в които капе дъжд, вода и трохи в мръсната брада на нападателя ми, гръмотевичната буря и тежкият въздух ме задушаваха, докато понасях тласъците на мъжа в корема си. После в съня изведнъж се появи Кристобал и така стисна гърдите ми, че от тях бликна мляко. Но това не беше мляко, а кръв, кръв се процеждаше от зърната ми и аз закрещях ужасена. Повдигаше ми се от собственото ми окървавено, неестествено тяло. Плътта ми беше толкова отвратителна, а аз не можех да променя това, не можех да се измъкна от нея и заплаках отчаяна. Изведнъж усетих в утробата си натиск в две противоположни посоки — членът на мъжа искаше да влезе, детето — да излезе. Детската главичка победи и се показа между краката ми, кървава, безформена, обляна в семе.
Облекчението, което изпитах, когато се събудих, не се дължеше само на края на съня. Сякаш противните нощни видения бяха изтрили и последните ми ужасяващи спомени.
Лицето на Габриел светна, когато видя, че съм по-добре. Бях й разказала по-голямата част от събитията, след като ме видя да се прибирам с порязана шия и облечена в чужди дрехи. Беше много разтревожена предвид състоянието ми и настояваше да ме види лекар, но аз отказах.
Сега отвори капаците на прозорците. Откъм птичарника в градината долетяха крясъци. Изправих се и погледнах навън. Виждаше се, че юнският ден ще бъде прекрасен.
— Отлично време за празненството на краля — каза Габриел. — Гостите ще могат да се разходят из градините, а по-късно вечерта ще има фойерверки.
— А ние ще говорим само за празника днес, Габриел. Достатъчно мисли отдадох на събитията от вчера. Нито дума повече.
За пръв път щях да облека роклята, която бях поръчала да ми ушият от оранжевата коприна, купена в Медина дел Кампо. Вече бях в четвъртия месец и роклята беше с висока талия точно под гърдите, така че коприната да пада свободно и удобно над растящия ми корем. Кройката не беше модерна. Според модата талията се падаше точно на кръста, трябваше да има корсет и подплата, която правеше полите на роклята бухнали. Задължителна беше и нагънатата яка, естествено. Бях благодарна, че имам достатъчно убедително оправдание да не се измъчвам в подобни дрехи. Но с яката щях да скрия раната на шията си.
Докато разглеждах роклята и се чудех какви накити да си сложа, на вратата се потропа. Габриел отиде да отвори и се върна с писмо.
— Ухае на розова вода — каза тя, изпълнена с любопитство. — От жена ли е?
— А ти вчера сутринта вонеше на бира. С кого си пила?
Очаквах да отговори на въпроса ми със смях. Грешах.
— Мадам… — видимо се измъчваше. — Веднъж и аз да поискам съвет. Става дума за мъж.
— Ти, Габриел? Ти да искаш любовен съвет от мен? Такова нещо никога не е било!
— Толкова съм объркана. Дори не мога да го разбера дали ме харесва. Но постоянно се оказваме на едни и същи места. Миналата вечер — в кръчмата. Мисля, че нарочно прави така, че да се засечем. Но не разбирам защо. — Габриел се изчерви. — И при това… На всичкото отгоре вече е сгоден. Познавате го… Става дума за Франсиско.
— Франсиско Енарес?
— Да. Всъщност е много мил. — Габриел се оживи. Явно й беше олекнало, че най-накрая е споделила тайната си.
— Сгоден, значи… — Поклатих глава. — Честно казано, идеята не ми звучи добре. Не подарявай сърцето си на човек, който е обещан на друг. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам. Но не аз решавам, Габриел. Ти трябва да следваш щастието си така, който сметнеш за най-добре. А Франсиско Енарес наистина изглежда симпатичен и свестен млад мъж.