— Радвам се, че и Вие го виждате така — каза тя весело.
Отпратих я с поръчение да се върне след час, за да ми помогне с роклята и прическата.
После взех писмото и го помирисах. Определено ухаеше на розова вода. Не беше запечатано. Отгоре с красив почерк с извивки беше написано името ми.
Отворих го. Беше от Анна де Толедо, същата, която според слуховете беше най-новата любовница на Хуан.
„Доня Мадлен дьо Мондидие,
Извинете, че непозната жена Ви безпокои така. Вие не ме познавате, но в определени области с Вас имаме сходни интереси и имам чувството, че разбирателството ни би било полезно и за двете ни. Затова силно се надявам да можем да си поговорим.
Днес ще бъда на празненството на краля. Ще ми доставите ли удоволствието да се поразходим заедно някъде встрани, така че да можем да поговорим необезпокоявани? Ще нося кралскосиня рокля, косата ми е черна и ще бъде украсена с гребени с аметисти. Искрено се надявам, че ще ми се представите.
С уважение, Анна де Толедо“
Оставих писмото. Празненството се очертаваше интересно. И сложно. Фуркево беше обещал да ме представи на принцесата на Еболи, Ана, и съпруга й Руи Гомес. Трябваше да се запозная и с Антонио Перес, когото знаех само по външен вид, но все още не бяхме разговаряли. А и да се пазя от Кристобал, който щеше да е там в качеството си на гост. Освен ако нямаше задължения и като секретар на Перес. А сега и тази Анна де Толедо.
16
Всички рокли бяха впечатляващи, но не колкото тоалета на Ана, принцесата на Еболи. Когато влезе в залата рамо до рамо със съпруга си Руи Гомес, се чуха спонтанни възклицания на възхищение, а някои дори изръкопляскаха. Роклята й в сребристо и златисто беше нещо невиждано. Златни нишки бяха втъкани в сребристата тъкан, а полите й бяха обсипани с диаманти в златен обков, които проблясваха при всяко движение. Талията й беше смайващо тънка, като се има предвид колко деца е родила на съпруга си, а сияйното й лице беше красиво обрамчено от висока и тясна нагъната яка. На дясното око както винаги носеше черна превръзка, което обаче сякаш само увеличаваше красотата й.
Влюбих се в Ана от пръв поглед. Не както жена се влюбва в мъж, но я обикнах заради това, че е жена и не я е страх в същото време да бъде едновременно умна, дейна и красива. Обикнах я, заради това, че загубила окото си при фехтовка, носи тази загуба с гордост. И я обикнах, защото не виждаше в пола си пречка за нищо. Искаше полагащата й се част от живота и властта и не позволяваше на женствеността си да застава на пътя й, но и не я отричаше.
Усмихваше се на мъжа си, докато крачеха през залата към седналия на трона си Филип II. Усмивката й беше пълна с любов, а Руи Гомес й отвръщаше със същото. Двамата се обичаха и се гордееха един с друг, това беше очевидно.
Нима наистина тя искаше смъртта на Хуан, както беше казал Кристобал онази вечер при разговора си с Абен Умея? Вече не ми се вярваше. Кристобал злоупотребяваше с името й, сигурна бях. И все пак нали клетата Мария де Мендоса, която Хуан беше поставил в крайно тежко положение, беше роднина на принцесата на Еболи и беше живяла в дома й по време на бременността си.
Антонио Перес се поклони като всички останали, когато двойката мина покрай него. Поклонът му беше дълъг и дълбок, а в погледа му видях копнеж. Той я обичаше.
Но кой ли не я обичаше? Навсякъде виждах погледи, изпълнени с възхита.
Случва се да успееш да разчетеш даден човек и всичките му тайни още от пръв поглед. Случва се, че това, за което той не е посмял дори да прошепне някому и затова вярва, че никой не би могъл да знае, така да прозира във всеки негов жест, че всеки, който притежава дори капка наблюдателност, веднага го долавя.
Беше очевидно, че Антонио Перес обича принцесата на Еболи. И също толкова ясно беше, че Ана обича съпруга си Руи Гомес.
И все пак не можех да разбера как тази плетеница от чувства засяга Кристобал и твърдението му, че и Перес, и семейство Гомес искат смъртта на Хуан. Може би причината беше съвсем проста — че Перес иска това, което иска Ана, както и мъжът й?
Не, нещо повече имаше там. Усещах, че Кристобал минава като черна сянка над зловещите планове. Той дърпаше конците.
— Мадам. — Фуркево взе в ръка дланта ми и я целуна. — Направо сияете. Жената никога не е толкова красива, както когато очаква нов живот.
— Благодаря Ви, мосю Дьо Фуркево. Но принцесата на Еболи сияе и без това. Направо е ослепителна. Не забравяйте, че ми обещахте да ни запознаете.