— Вече не — казах аз.
Ана забеляза самоуверения ми израз.
— Какво искате да кажете? Явно вече сте се запознали.
— Пътищата ни се пресякоха, да. Тя се държа напълно неподобаващо, нападна ме физически. Но за разлика от много знатни дами, аз не съм крехка порцеланова кукла, макар и тя да е мислела точно така. Научила съм се да се защитавам. След това видът й не беше подходящ за празненство.
— Охо! Трябва да станем приятелки с Вас! Позволете да Ви наричам Мадлен, а Вие ми казвайте Ана! Винаги съм смятала, че нас, жените, твърде много ни предпазват от всичко. Това ни прави слаби. И ние трябва да можем да се борим. Самата аз отлично се фехтовах като дете. Точно така загубих окото си. Кажете, като малка играли ли сте си на фехтоване?
— Разбира се, Ана, дори нещо повече. И сега се фехтовам отлично и притежавам собствена шпага.
— Фантастично! Дали не можете да ме научите? Гледка, достойна за богове ще представляваме през следващите седмици — две бременни жени, кръстосали шпаги! — Тя се засмя. — Всъщност идеята не е никак лоша, по няколко причини, Мадлен. Фехтовката е отличен начин да поддържаш тялото си във форма. Не вярвайте на съветите, че по време на бременността си жената трябва едва ли не да лежи неподвижно. Това са пълни безсмислици, водят само до леност и напълняване. И за майката, и за детето е най-добре жената да се движи, колкото е възможно повече.
— С най-голямо удоволствие — казах аз възторжено. — Ако наистина го искате, ще го направим. Скрила съм шпагата си, защото се страхувах, че е непристойно.
— Много неща са непристойни. Като например да забременееш без брак. Това е грях пред Бога и детето на Мария й беше отнето с пълно право. Но ние, жените, би трябвало да имаме право да се бием като мъже, стига иначе да се държим подобаващо. Само оставете на мен да отбивам евентуалните протести, Мадлен. Никой никога не е успявал да намери и едно петънце върху моя морал, затова дори и самият Велик инквизитор не би могъл да ми забрани да кръстосам шпага с Вас.
След като се разбрахме, че ще започнем уроците по фехтовка през следващата седмица, принцесата на Еболи ме остави. Тя беше решила да се премести при съпруга си в двореца Алкасар и да остави двореца в Пастрана на Мария. Присъствието на Руи в Мадрид като съветник на Филип II беше наложително при проблемите в Гранада.
Сетих се, че не бях успяла да я попитам за Перес и Кристобал. Така или иначе щяхме да имаме време по-късно, а и тя сигурно ще стане подозрителна, ако бях засегнала тази тема още при първата ни среща.
Пъстроцветната маска прекоси терасата и се приближи към мен. Зад него изгряваше луната. Навън все още имаше неколцина гости, но през отворените врати се чуваше музика и мнозина почнаха да влизат.
— Ще те чакам под кипарисите, любима моя — каза той, без да спира до мен. В гласа му звучеше радост и напълно забравих съмненията, които Ана се беше опитала да ми внуши. Какво облекчение — да бъдеш с мъж, на когото му е напълно безразлично какво мислят останалите за него. Морал, отговорност, грях, дълг, лоялност — всичко това бяха понятия, измислени от други, понятия, които не го засягаха. Той действаше, движен от собствените си стремежи и желания. А точно сега Хуан имаше такова голямо желание да се види с мен, че беше оставил войските си въпреки въстанието. „Любима моя“ — така се беше обърнал към мен. Усетих как топлина облива цялото ми тяло.
В сумрака го видях да изчезва сред дърветата.
Последвах го. Вечерният въздух беше мек, факлите блещукаха като светулки около замъка, а по пътя ме следваше далечният пулс на гамби и дайрета. Редиците кипариси стояха като тъмни силуети под тъмнеещото небе. Скоро щяха да почнат да се показват първите звезди.
— Целуни ме! — Той ме хвана здраво и остави маската, която беше свалил и държеше в ръка, да падне на земята.
Аз се притиснах към него, чувствено и дълго отговорих на целувката му и усетих колко много го желае тялото ми.
И той желаеше мен. Усетих как се надига членът му, както стояхме плътно притиснати един към друг.
Луната вече се виждаше над върховете на дърветата. Светеше ярко и аз различавах зеленото на короните. Зелено като смарагд. Убиецът беше опръскал смарагдите на камата ми със семето си, беше се наместил вътре в мен, така противно, тласъците, докато ножът до гърлото ми можеше да сложи край на живота ми във всеки един момент.
— Не! — избутах Хуан от себе си.
— Какво ти е? Заради бременния ти корем ли? Да, забелязах го, но изобщо не ме притеснява. Все още си красива. Сигурно е мое. Един малък Хуан. Или имаш и друг ухажор?