Изобщо не се бях замисляла, че Хуан може да реши, че детето е негово. Но всъщност беше естествено да си помисли точно това.
— Нямам друг ухажор — отговорих. По някаква причина не казах нищо повече. Трябваше да му разкажа, че не е негово, че съм открила, че съм бременна точно в деня на срещата ни в Бургос. Но си замълчах. Не знаех как да започна. И изобщо нямах желание да говоря за изнасилването.
— В такъв случай какво те тревожи, красива Мадлен? Любовта не пречи на неродените деца, това всеки го знае. А на всичкото отгоре сега няма риск да забременееш отново!
Ядосах се. Той изглежда смяташе, че коментарите му са забавни. И мислеше само за задоволяването на желанията си.
— Както се е случило с Мария де Мендоса? — смених темата аз. — Знаеш ли, че принцесата на Еболи те мрази заради това?
— Тая моралистка Еболи! Тя е страшна интригантка, пази се от нея. Видях ви, че излизате заедно и се учудих. Как приема положението ти, при положение, че не си омъжена? Непривично за нея. В това отношение тя е самото благочестие и споделя мнението на Еспиноса, че подобни грехове трябва да се наказват жестоко. Изобщо тя твърде много се намеси в ситуацията с бедната Мария.
— Тя смята, че съм вдовица — казах аз. — Както останалите в двора, и тя вярва, че съм била омъжена и че съм заченала дете, точно преди съпругът ми да загине.
— О, прелестна Мадлен! — Хуан се разсмя сърдечно. — Значи водиш за носа целия двор на Филип II. Значи не знаят, че детето ти е копеле и че е мое? Дай ми тогава тази целувка, жено, ти си ми съвсем по вкуса!
Безгрижието му беше твърде привлекателно и аз се предадох и го целунах. Но не можех да не забележа, че тялото ми се държеше на разстояние от него. Все още помнеше насилието от предния ден.
— Хуан — казах накрая нежно, — толкова много неща се случиха, откакто дойдох в Мадрид. Точно сега между нас не може да има нищо повече. Трябва да се задоволим само с това — да си поговорим.
Той разбра, че говоря сериозно, и ме пусна.
— Добре. Да се поразходим тогава под звездите. Разкажи ми какво тежи на нежното ти сърце.
Вървяхме хванати под ръка и аз отново му разказах — както в писмото, което му бях пратила — за разговора на Кристобал с Абен Умея, но този път с допълнението, че Ана и Руи Гомес изглежда също са замесени. Разказах му, че Кристобал е отворил неговото писмо в отговор на моето и ме е заплашил. Но не можах да споделя, че съм била нападната и насилена. Все още беше твърде ужасно.
— Но този Кристобал е просто младши секретар на Антонио Перес. Явно зад всичко това стои Перес. Семейство Еболи никога не са ме харесвали — още по-малко сега, когато се сдобих с власт за сметка на Руи Гомес. А и тази история с Мария изглежда увеличи неприязънта на Ана. Но Филип II никога не би повярвал, че те са замесени в измяна. Вестителят, донесъл подобни приказки до ушите му, би пострадал много повече от тях.
Кимнах. И аз се опасявах от това.
— Мисля, че не трябва да подценяваш Кристобал — казах. — Имам усещането, че той играе по-голяма роля от привидното. Колкото до личните му мотиви, дори не мога да си представя какви биха били.
— Хм, явно трябва да наблюдавам този Кристобал по-внимателно.
Бяхме се отдалечили доста от замъка и вечерният мрак вече ни обгръщаше плътно. Нито звук не стигаше до нас, освен свиренето на цикади.
— Мадлен — каза Хуан и се спря, — изслушай ме. — Хвана ръцете ми, обгърна ме и ме притегли към себе си.
Сложих длани на шията му.
— Вече много пъти си рискувала живота си заради мен — продължи той. — Обещай ми да се пазиш. И да пазиш детето ни. Била си заплашена, свидетел си на таен разговор, животът ти е в опасност. Не мога да съм тук и да те пазя, трябва да се върна на поста си. Но ще си пишем. И преди всичко ще се погрижа куриерът ми да ти предава писмата лично. Ти или ми пращай отговорите си незабавно по него, или намери свой куриер, за когото Кристобал да не знае. Така ще сме спокойни.
— Веднага ли тръгваш?
— Незабавно. Конят ме чака, ще яздя цяла нощ. Вдругиден планираме изненадващо нападение срещу мориските в планините Алпухара. Най-малкото ще ги изкараме от скривалищата им, по-многобройни сме от тях.
Сетих се за Абен Умея, чийто глас ми се беше сторил така силен и горд, когато уверяваше събеседника си, че никой не може да изгони хората му от планините. Замислих се за Анна де Толедо — за нея също ми се искаше да поговоря с Хуан, но това сега ми се струваше незначително. Целувката ни беше острие, а аз не смеех да помръдна. Звездите светеха ярко и красиво.
— Мога да се оправя и сама — казах накрая. — Знаеш, че не ме е страх да извадя оръжие. Върви. Ще пиша. А сега се връщам в двореца.