Целунахме се за последно. После Хуан изчезна между дърветата, а аз тръгнах обратно към двореца Алкасар.
Първо чух музиката. Приятна песен в съпровод на вихуела, приглушена от мрака, изпълни сърцето ми с екота на желание.
Изкачих стълбите нагоре към терасата.
Второто, което ме посрещна, беше женски силует до входа на залата. Жената държеше пъстроцветната маска на Хуан в ръка. Беше сменила синята рокля с бяла. Анна де Толедо явно се беше върнала на празненството.
17
Пред църквата се продаваха всякакви реликви — мощи на светци, парченца от кръста и копието, късчета от дрехата на свети Петър, цветни камъчета от короните на влъхвите и дори една овчарска тояжка от нощта на Рождеството във Витлеем. Виковете на търговците прорязваха множеството и се надвикваха с гласа на свещеника, който продаваше индулгенции. Срещу няколко златни ескудос всеки можеше да осигури на скъпите си покойници пълно изкупление от адските огньове, а дори и срещу една-две сребърни монети — поне да отложи мъките с няколкостотин години.
Точно срещу това роптаеха хугенотите и другите еретици лутерани и често ми се беше налагало да стисна зъби, за да не изразя на глас подкрепата си за тях.
Проправях си път през навалицата пред църквата. Отивах към Мигел Сесо, както се бяхме разбрали. Малко по-встрани от църквата беше площадът за наказания и екзекуции и аз минах покрай двама мъже и една жена, приковани на позорния стълб, и един мъртвец, увиснал на бесилото. Обесеният вече не предизвикваше интерес у никого, явно висеше там от доста време, но грешниците на позорния стълб бяха събрали големи групи зяпачи.
Беше почти привечер и по тясната уличка към „Кайе Луко“ бяха наизлезли уличниците, макар че все още нямаха много работа. Лицата им бяха изрисувани, устните и бузите — начервени, и те си запълваха времето, като подвикваха мръсотии на минувачите, включително и към мен — че сигурно бързам да се нанижа на шилото на любовника си.
Замислих се за Анна де Толедо с маската на Хуан в ръка. Колко ли беше видяла, колко беше чула? Трябва да е била наблизо, когато Хуан изпусна маската си. Откъде е разбрала, че това е той? И нея ли е потърсил?
Подразнена, отпратих ревнивите мисли и принудително насочих мислите си към предстоящата среща с Мигел Сесо.
На „Кайе Луко“ минах край тясната уличка, където ме бяха нападнали преди три дни. Сякаш видях пред очите си мъртвия мъж, когото бях оставила там. Вратата беше леко открехната. Трупът сигурно вече е бил открит. Сбиванията със смъртоносен изход не бяха рядкост сред бедната част на мадридското население и се замислих дали властите изобщо правят опити да открият извършителя. Кристобал не би имал интерес да ме издаде, след като чуе за смъртта на своя човек. Ако ме извикат за разпити и им кажа всичко, той също би пострадал.
Почуках на вратата и ми отвори Педро. Той беше светлокос млад мъж, който почти винаги мълчеше, и сега, след като повика Мигел, веднага се върна към книгата, която четеше.
— Насам, Мадлен — каза Мигел и ме поведе към стълбите. — Изглеждате добре. Изглеждате като да сте се съвзели от нападението онзи ден.
— Чувствам се много по-добре, благодаря. Никога няма да забравя добрината Ви.
Върнах взетите назаем дрехи на икономката Ребека и последвах Мигел нагоре по стълбите.
Мигел отвори вратата на най-изумителната стая, която бях виждала. Помещението беше просторна и заемаше целия най-горен етаж на къщата. Покрай стените, по масите, в сандъци и на купчини по пода имаше книги. И в същото време стаята в никакъв случай не беше разхвърляна. Писалищата бяха разположени симетрично, всички купчини книги бяха с еднаква височина и с високите си тавани стаята изглеждаше така просторна, сякаш беше почти празна.
Но най-фантастична беше светлината. Отвън човек не би могъл да го забележи, но прозорците на най-горния етаж в къщата на Мигел бяха с витражи. Червени, сини, жълти и зелени стъклени мозайки хвърляха върху цялото помещение някаква мистика и задълбочаваха усещането, че в стаята кипи някакъв невидим с просто око живот.
— Търсене на светлината — каза Мигел. — Но какво е светлината? Цветовете ни напомнят за необозримата разноликост на Господ. Да, очите ни виждат, но доколко разбираме? Можем ли да отделим стихиите една от друга и да ги съберем в нещо ново? Вижте как пада зелената светлина върху онази маса там, как цветовете се пречупват и сливат. И най-мъничките прашинки във въздуха изведнъж стават видими. А после отново изчезват.