Един чиновник пристъпи до ешафода и разгърна свит на руло документ. Педро все още лежеше на земята с вързани на гърба ръце.
— Осъден е за убийство — каза Мигел отчаян. — Но не го е извършил, той беше заедно с мен. Опитах се да се свържа с тъмничарите, умолявах някой да ме изслуша, но никой не пожела да ме чуе.
Чиновникът започна да чете присъдата.
— Знам — казах аз, без да смея да погледна Мигел.
Но трябваше да му разкажа, не можех да понеса вината сама.
— Аз бях. Това беше в същия ден, когато… Затова изглеждах така. Опитах се да се защитя и убих нападателя си.
— Вие?! Но направете нещо тогава!
Чиновникът отново нави документа. Вдигнаха Педро от земята и положиха шията му на трупчето. Палачът застана зад него с брадвата си, а хората почнаха да освиркват осъдения.
— Спрете! — викнах аз и си запроправях път сред тях — Не го е извършил той! — Този път успях да стигна малко по-напред. Чу се барабанене и множеството утихна. Палачът вдигна брадвата.
— Спрете! — викнах отново и този път гласът ми ясно се чу. — Не го е извършил той! Убиецът беше…
Една ръка стисна устата ми и заглуши вика ми.
— Хайде, хайде, покварена мадам — прошепна Кристобал в ухото ми. — Мислех, че сме на едно мнение за това, че трябва да пазим тайните си взаимно.
Брадвата се стовари върху шията на Педро и отдели главата от тялото му.
Всички наоколо нададоха възторжени възгласи.
— Същото лесно може да се случи и с книжаря Мигел Сесо — каза Кристобал и ме пусна. — Затова запазете спокойствие. Родете си детето, дръжте си езика зад зъбите и си запълвайте времето с мирни женски занимания. Дори можете да продължите играта си на фехтовка с принцеса Еболи, щом Ви доставя удоволствие.
Кълна се, че в този момент ми мина през ума да пронижа Кристобал с камата си, там, на място. И вече нямаше да го има, и светът щеше да е по-хубаво място без него. Бях отчаяна, обезумяла от несправедливата смърт на Педро и най-малкото, което можех да направя, беше да отмъстя за невинния младеж.
Но имаше твърде много свидетели, които ни бяха видели да си говорим и ме бяха чули да се провиквам.
Затова оставих беса си да се уталожи и прикрих леда в сърцето си. Да, Кристобал трябваше да умре. Но не сега. Студенината на смъртта щеше да го обгърне, когато най-малко я очаква. Реших го в онзи ден, на площада за екзекуции, където умря Педро. Можех да почакам. Да планирам. И в деня, когато Кристобал падне покосен, никой нямаше да разбере какво го е съборило.
Обърнах му гръб и се върнах при смазания от мъка Мигел.
— Педро беше мой син — разрида се той. — На никого не го бях казвал.
19
Всяка сутрин насочвах ума си към две мисли. „Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.“ Това беше първото, което правех, приемах го като някакъв ритуал. Преди да отворя очи — в секундите, когато сенките на сънищата потъват в забрава — казвах сбогом на виденията на нощта и отбелязвах идването на новия ден с тези две изречения, около които бях решила, че ще се върти цялото ми съществуване.
Детето ми трябва да живее.
Кристобал трябва да умре.
Имаше дни на топлина и дни на хлад. Противоположностите изпълваха живота ми и не оставаше място за друго. Дори и сладостта на писмата, които редовно получавах по личния куриер на Хуан, беше нетрайна като сушените смокини, които човек яде с такава наслада, но така бързо забравя.
Вече усещах как мъничето рита вътре в мен. Това беше по-важно от всичко останало. Дъщеря ми беше топлината — топлина, която сякаш течеше нажежена до червено през вените ми.
Но го имаше и ледът в сърцето ми. Думите ми бяха покрити със скреж, когато наглед между другото обвиних Антонио Перес и Кристобал пред Ана. Кристобал стоеше зад нападението срещу мен. С фалшиви обвинения беше пратил Педро на ешафода и беше заплашил Мигел Сесо със същото. Искаше и смъртта на Хуан.
Както може би и самата Ана. Не й позволих да научи истинските ми чувства.
Ана нямаше нищо против да говори за двамата. За нея Перес беше просто съвестен служител, който споделяше много от нейните мнения и тези на съпруга й. Например това, че Хуан е твърде безотговорен, за да заема важни постове. Тя ме беше представила на Перес и до този момент той ми се струваше едновременно умен и симпатичен и ми беше трудно да повярвам, че е поръчал подлото покушение срещу Хуан, както беше заявил Кристобал. И все пак беше очевидно, че Перес е влюбен в Ана. Мисля, че и тя го знаеше. Но толкова много мъже бяха пленени от нея, че за нея това беше нещо съвсем естествено, нещо, от което може само да се възползва.