20
Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.
Хладният въздух вещаеше промяна. За пръв път от много време утрините бяха студени. Лежах със затворени очи и ми се струваше, че замръзвам, и изобщо не беше така приятно колкото си бях представяла, когато ме измъчваше жегата на летните дни. Топлината беше неотделима част от тялото ми — това тежко тяло, задъхано, изпотено, с огромен корем и вечни позиви на мехура. Сега това усещане, че цялата вря, го нямаше. Сякаш самата аз бях друг човек.
Там ли си? Плъзнах длан по корема си. Скоро. След три кратки месеца ще видиш всичко. Скъпата, милинката ми тя. Как ще се казваш?
Засега нямаше движения. Още не се беше събудила. За сметка на това папагалите навън в птичарника крещяха така, че беше невъзможно да продължа да спя.
Когато най-сетне се настаних да чета, се бях увила и с наметката си, и с шал. Габриел беше с мен. Тя харесваше пъстроцветните птици, а изглежда и те — нея. Особено един папагал, необикновено красив, с червени и зелени пера — той долиташе при нея всеки път, когато тя се покажеше на прозореца. След като два месеца го беше хранила от дланта си вътре в птичарника, най-сетне се беше осмелила да го изведе навън и сега той спокойно стоеше на рамото й и се пощеше.
Аз упражнявах арамейски глоси. Габриел се опитваше да научи папагала да казва името й. В един момент той наистина изкрещя нещо подобно, от което и двете се разсмяхме.
— Сега остава само да се научиш да казваш „Франсиско обича Габриел“-казах аз. Все още харесваше младшия секретар, така ми беше доверила.
В градината се появи прислужница с поднос с кана и няколко чаши. Бях я виждала да прислужва на Руи Гомес и Ана, а сега тя ме видя и спря.
— Доня — каза момичето и се поклони. — Нося разхладителна напитка на принцеса Еболи — лимон с мед. Принцесата казва, че е полезна за бременни жени. Мога ли да Ви предложа и на Вас?
Приех предложената ми чаша. Момичето продължи нататък и скоро се скри от погледите ни.
— Габриел! — вресна папагалът, след което се поклони и клъвна ухото й.
Отпих от чашата си. Напитката не ми хареса — въпреки сладостта от меда имаше някакъв горчив привкус. Не се изненадах, апетитът и вкусовите ми усещания съвсем се бяха променили от бременността и понякога храни, които преди обичах, сега ми се струваха направо противни. Опитах още веднъж, но изкривих лице.
— Ти искаш ли? — попитах Габриел. — Или пернатият ти любим може би?
Габриел пое чашата. Внимателно погали птицата по шията и й я подаде. Папагалът отпи глътка и примигна с малките си очи. После потопи глава в чашата, и после пак, и пак, и пи до насита.
Облаци затулиха слънцето. Беше станало студено. И въпреки това почнах да се потя.
— Вижте колко му харесва! — каза Габриел.
Усетих, че ми се повдига. Сърцето ми сякаш едва-едва биеше. Зави ми се свят и ме обля студена пот.
Погледнах папагала на рамото на Габриел. Изведнъж той спря да пие, а Габриел остави чашата.
— Мисля да си полегна малко — казах аз.
— Има ли Ви нещо? — Габриел се изправи. — Само да го върна в клетката. — Тя направи няколко крачки към птичарника. Папагалът изкрещя само веднъж. После падна от рамото й, право долу на каменните плочи, и остана там неподвижен и вкочанен. Габриел се наведе над нея и го побутна.
— Мъртъв е! — викна след миг.
Болка ме прониза в корема и шумно простенах.
— Чашата — простенах аз. — Напитката…
По тялото ми се разля горещина, отново изпитах същата болка, а сега усетих и лек ритник в корема си, като протест.
— Боже Господи! — Габриел се втурна към мен. В последния момент. Причерня ми пред очите и сама усетих как се свличам от пейката, но тя ме подхвана и ми помогна да легна.
— Отивам за помощ, дръжте се, госпожице Мадлен, дръжте се, ей сега се връщам!
Детето ми трябва да живее.
Държах се за тези думи. Над мен беше надвиснала кичеста палма, а над палмата — облаци, които се движеха така, че ми се виеше свят. Коремът ми беше опънат като кожа на барабан, пулсираше от потния ритъм на някакъв танц, а утробата ми сякаш беше закачена за рибарска кука, която някой настървено дърпа. А малката, детенцето ми, се мяташе като риба на сухо.
— Детето ми трябва да живее, детето ми трябва да живее. — Не ми достигаше въздух, а червенокосият Франсиско Енарес, и Габриел, и още три лица, които не познавах — двама мъже и една жена — не чуваха гласа ми, той се давеше в едва помръдващия поток на кръвта ми и във вихъра от страх.