Вдигнаха ме от земята. Това е последното, което помня.
21
Остра болка ме върна в съзнание. В стаята беше тъмно и Виглиус беше там.
— Отровиха я, така мисля аз! — Това беше гласът на Габриел. — Папагалът умря, той пи от същата чаша. Направете нещо!
— Има късмет, че е пийнала само две глътки — каза Виглиус, — иначе вече щеше да е мъртва. Пулсът й е съвсем слаб. — Той хвана китката ми и измери пулса ми.
— Детето ми… — прошепнах аз.
— А, отлично, вече сте в съзнание, доня. Трябва възможно най-бързо да вземете нещо, което да предизвика повръщане, за да изхвърлите отровата. Ето, пийте.
Той допря една чаша до устните ми и ми помогна да отпия. Напитката имаше отвратителен вкус и аз понечих да я избутам, но той настоя да отпия. Веднага усетих, че ми се повдига.
— Ведрото, бързо! — викна той на Габриел.
Плувнала в студена пот, повърнах във ведрото. Чувствах се ужасно. Позивите не спираха, докато в един момент вече нямаше какво да върна от стомаха си. После гаденето ми отмина. Но страшно ми се виеше свят. Пръстите ми бяха изтръпнали и всичко се люлееше пред очите ми.
— Дотук добре — каза Виглиус. — Боли ли Ви някъде?
— Тук — безсилно насочих ръцете му към корема си. — Пронизваща болка.
Той дълго опипва корема ми. После постави върху него една дълга слушалка.
— Смятам, че сте отровена със силен концентрат от някакъв ориенталски вид от семейството на олеандъра — каза накрая. — Тези растения предизвикват свивания на матката и забавят пулса. В големи количества спират сърцето. Преди всичко трябва много добре да си починете. Сърцето Ви бие твърде бавно, за да се справяте с други трудности.
— А детето? — Отново ми причерня пред очите. Не можех да губя съзнание, трябваше да съм силна заради дъщеря си.
— Твърде рано е да се каже. Отровата е предизвикала контракции. Първо трябва да преодолеете кризата. Животът на детето е в Божиите ръце. Ако Господ е решил, контракциите сами ще преминат.
— Искам да видя Ана!
— Никого няма да виждате. И най-малкото вълнение може да убие и Вас, и детето. Изпийте това. Това е тинктура от червен напръстник. За да укрепне сърцето Ви. Но три глътки — само три. Това лекарство е много опасно.
Пих, както ми каза Виглиус. Стомахът ми понечи да върне и тази напитка.
Лекарят остана седнал до мен и продължи да измерва пулса ми.
— Така, вече подейства. Пулсът Ви е по-силен. Сърцето е поукрепнало. Но ударите са нарядко — за съжаление тази тинктура не може да помогне за честотата им.
— Извинете, но кралският секретар Габриел де Саяс чака отвън. — Камериерката ми се беше приближила до леглото. — Франсиско го е изпратил. Иска да говори с доня Мадлен за опита за отровителство.
— Никакви посещения, казах! — Гласът на Виглиус беше гневен. — Чиновници… Тц, тц, тц… мислят си, че целият свят се върти около тях. Отпратете го. Кажете му да дойде на сутринта. Тогава ще преценим дали мадам Мондидие е в състояние да говори с него.
— Ще му предам — каза Габриел. — Той иска да разбере кой е дал на господарката ми чашата. Онази убийца прислужницата няма да се измъкне безнаказано.
Унесох се в сън. Бях сама в тъмното. Чувствах се безкрайно уморена и изтощена. Капаците затваряха света навън, само няколко тесни лъча светлина говореха за една друга действителност, където хората бяха живи и здрави, но се убиваха с ножове, отрова и клади, водени от стремеж към слава, от ревност, алчност или заради вярата и убежденията си. Или просто от лошотия. Не, лошотията не е никак просто нещо.
Мигновени проблясъци от действителността. Усетих между краката ми да се процежда нещо топло. И в просъница осъзнах, че това е кръв. Потъвах в някакво съноподобно състояние, където през мен минаваха картини и разказваха историята на най-големия страх — детето, което вадят от мен преждевременно и мъртво, Виглиус с окървавените щипки в ръце и безутешната мъка, за която никога нямаше да се намери лек.
Слаба пронизваща болка прекъсна смътната поредица от видения и ме извади от просъницата. Бях облекчена. Все още бях бременна, детето все още беше вътре в мен. Но когато плъзнах ръка между краката си, я извадих окървавена над завивката.
Но тази контракция беше много по-слаба и кратка от предната, а и доста отдалечена от нея — или поне така ми се струваше, макар че бях изгубила представа за времето.
И това ще мине. Детето ми ще живее. Не може да бъде другояче.
Болката вече ми се струваше тъпа, не като пронизване с нож.