Но кървях.
Положих длани на корема си. Въздухът в стаята беше тежък и лепкав като потното ми тяло, което се бореше да се върне към естественото си състояние, където всичко беше в равновесие. Дишах с усилие, имах усещането, че се задушавам, че дробовете ми не поемат въздух.
Само спокойно. Само да беше открит еликсирът на живота…
В този момент я усетих. Помръдване, леко ритване — и възторгът изтри всичко останало. Тя беше жива. Все още се бореше вътре в мен. Беше силна.
Пот, мрак, сънища, часове, които ехтяха в тъмното в такт с пулсиращите ми слепоочия. Една чаша и още три глътки, този път с помощта на Габриел. Сърцето биеше все по-силно.
Не, не можело да отворим капаците, не трябвало да проветряваме, така каза Виглиус. В стаята трябвало да е напълно спокойно и тъмно, а принцеса Еболи, ако обичала, да си върви и да остави пациентката на мира, и да не се бърка. Да не би да е станала лекар?
Ана? Нейната прислужница ми беше поднесла отровата. Не, не можеше да е Ана…
Някога един ангел беше докоснал корема ми с върха на пръста си и ми беше казал, че нося дъщеря със сини очи и кестеняви коси. После плесна с криле и излетя в утринната зора, след като ми каза, че Дяволът има особено изкушение за мен, че моето търсене на истината ще даде плод само ако обичам истината повече от дъщеря си.
Не, Господи, нека не е това! Нима това е наказание за книгите?
Това беше последната проблясваща мисъл от своенравния свят на болестта.
После се събудих и всичко беше ясно пред очите ми. Вече нищо не ме болеше, вече не кървях. Бях оцеляла.
Виглиус постави слушалката върху корема ми и каза, че детето ми е живо. Аз вече знаех. Усещах я.
Отвориха капаците и в стаята нахлу светлина и чист въздух.
Кой стоеше зад всичко това? Естествено, първата ми мисъл беше „Кристобал“. Но защо да удря точно сега, най-неочаквано, след като бяхме постигнали привидно съгласие за взаимно мълчание? Той нямаше как да знае, че всеки ден обмислям смъртта му.
Прислужничката работеше при Ана. Когато най-сетне допуснаха Габриел де Саяс при мен, той каза само, че момичето било изчезнало. Ана отрече да й е поръчвала разхладителна напитка в онзи ден, както и някога да е споменавала, че комбинацията от мед и лимон е полезна за бременните жени.
Виглиус ми беше наредил да пазя леглото и нямаше как да не се съобразя. Болките в утробата и кървенето, макар и краткотрайно, ме бяха изплашили. Готова бях да направя всичко по силите си, за да опазя детето си, и първите ден-два не смеех дори да се завъртя. Хранех се легнала и ми носеха подлога в леглото. Все пак след седмица се осмелих предпазливо да се надигна и да приседна на стол до прозореца.
Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.
Досега бях съсредоточила всичките си сили в името на първото. Може би беше време да направя нещо и за второто.
Виглиус беше оставил малка тъмна стъкленичка с опасния извлек от червен напръстник, за да може Габриел да ми приготвя по толкова капки, колкото беше предписал. Всъщност вече нямах нужда от лекарството, но той не си беше прибрал стъкленицата, затова аз я скрих в кутията си за накити.
Виглиус вече ме посещаваше веднъж седмично и смяташе да го прави до раждането, така ми беше казал. Вероятно съвсем беше забравил за стъкленицата и аз отложих въпросите си за действието на лекарството с няколко седмици, октомври вече беше напреднал. Надявах се вече да не помни къде е стъкленичката.
— Любопитно ми е, Виглиус. Тази отрова, която ми дадоха, и това лекарство, което Вие ми предписахте — разкажете ми повече за тях.
— В основата си и двете са и отрова, и лек — каза Виглиус. — По принцип е така. Лековитото в твърде големи количества става смъртоносно. Вярвам, че Господ е дал тази особеност на растенията, за да ни научи на умереност.
— Значи чуждоземната отрова също е лекарство?
— Явно наистина имате интерес към темата, доня. По този въпрос медицината все още не е единодушна. Самият аз проявявам особен интерес към лечебните растения и голяма част от знанията ми могат да се нарекат „бабешки лекове“, знам ги от старите хора, а това повечето ми колеги биха го отхвърлили с презрение. Ако отровата наистина е била екстракт от ориенталски олеандър, който някои наричат и „змийски корен“, интересът към него е съвсем отскоро. Моят учен приятел и колега от студентските години Леонард Рауволф съвсем скоро планира пътуване към далечни земи, за да научи повече именно за това вечнозелено растение. Леонард казва, че то намалява изтласкването на кръвта и ускореното биене на сърцето и може да се ползва като средство за сън. Твърдяло се, че може да предизвика раждане. Леонард е сигурен, че растението може да спаси живота на много пациенти със сърдечни проблеми. Но за уравновесено сърце, каквото е Вашето, това лекарство е опасно. Това е най-обикновена Хипократова логика.