— Да разбирам ли тогава, че отровата ми е дадена само за да се предизвика преждевременното раждане на детето ми? Ако човек познава медицинските свойства, но не знае, че за здравото сърце този лек би бил отрова, може би целта не е била смъртта ми?
— Възможно е. Но малко вероятно. Концентратът трябва да е бил много силен, за да предизвика подобен ефект след само две глътки. Но разбира се, да се оставят лекарства в ръцете на неуките е опасно. Вземете за пример екстракта от червен напръстник, който Ви предписах за подсилване на сърцето. Той е особено отровен. Две капки в повече и човекът е мъртъв. Всъщност във Вашия случай противоотровата беше по-опасна от отровата. Но в правилната доза тя е лековита.
— Колко много знаете! Какво щастие, че бяхте наблизо, когато имах нужда от Вас, Виглиус!
Той се усмихна малко тъжно.
— Радвам се, че ме цените, не всички тук в двореца го правят. А колкото до колегите ми — някои смятат, че методите ми не са достатъчно богобоязливи, други — че не са основани на официалната медицина. Вземете например извлека от напръстник, за който знам от старите жени. Лекарите, които го използват, се броят на пръстите на ръката ми. И затова малцина знаят правилната му дозировка. Уви, основното приложение на сока от червен напръстник е като отрова. Това е наистина жалко, защото като лекарство той би могъл да помогне на много пациенти с порок на сърцето.
След като Виглиус си тръгна, извадих кафявата стъкленица от кутията за накити. Разгледах я на дневната светлина, която влизаше през прозореца. Все още беше наполовина пълна. Разполагах с отвара, която повечето хора използваха, за да убиват.
Бях в края на седмия, почти в осмия месец на бременността и за малко да загубя детето си. Виглиус държеше до раждането да се отдам на почивка. Със сигурност вече не можех да се бия с шпага или с нож. Но тук, в това безобидно на вид стъкълце, държах средство, също толкова смъртоносно колкото хладните ми оръжия. Беше ли дошъл моментът да нанеса удара си срещу Кристобал? Все пак още не бях сигурна, че зад всичко стои той. А ако някой е искал само да загубя детето си, без сама да загина, кой би могъл да е този някой?
Пред очите ми изникна изкривеното от ревност лице на Анна де Толедо в момента, в който разгневена ми се беше разкрещяла, че сигурно нося копелето на Хуан. Точно нейната глава би измислила подобно посегателство! Тя не би се осмелила на убийство, но би се радвала да ми причини най-голямото нещастие и в същото време да отстрани едно дете, което в нейните очи само би укрепило връзката между мен и Хуан. Тя е била, нямаше съмнение.
22
Ана седеше срещу мен. Ноември беше студен и в камината гореше огън. Ана ме посещаваше почти всеки ден. Бях толкова наедряла, че имах чувството, че едва се движа. В същото време детето сякаш ме изпълваше цялата, притискаше дробовете ми и имах пристъпи на задух. Нощем малката ме държеше будна с бодри обиколки и ритници по пикочния ми мехур, така че току се налагаше да ползвам нощното гърне.
Коремът на Ана също беше значително пораснал и нямаше как през повечето време да не обсъждаме положението си, макар че се стараехме да говорим и на други теми.
— Мария де Мендоса отива в манастир — каза Ана. — Току-що получих писмо от нея. Не мисля, че бих понесла подобен живот. Всъщност не, може би когато остарея, когато Руи е вече покойник. Но да пропусна целия си живот, да се оттегля на такава млада възраст, това е ужасяващо.
— Нямаше ли как да избегне влизането в манастир?
— След като извън тайнството на брака е легнала с мъж, с когото при това вероятно са кръвни роднини, и впоследствие му е родила дете? Мария сама си е навлякла тази присъда, както от страна на хората, така и на Господ.
„И аз самата също легнах с копелето Хуан и също нося копеле в утробата си“, помислих си аз и изведнъж ме изпълни неудържим копнеж да възразя на Ана за оценката й.
— Все още ли писмата й идват по Кристобал? — попита по-разумното ми Аз вместо това и отпрати натрапчивите мисли за евентуален сблъсък с Ана.
— Интересно как си спомнихте подобно нещо. Струва ми се, че проявявате особен интерес към този мъж. На какво се дължи това? Такъв един дълъг, мършав лисугер… Едно нищо. Макар че на самия него много му се иска да е важна личност. Той просто разпределя пощата, нищо повече.