Хуан
Значи Хуан очакваше раждането през януари. А детето щеше да се роди през декември. Трябваше да му кажа, че не е негово. От друга страна дори и през декември можех все още да го убедя, че той е бащата — някои деца идват на бял свят преждевременно и все пак оцеляват.
Защо се колебаех? Дали защото можеше да ми е от полза да се чувства отговорен за раждането на детето? От друга страна, той беше проявил пълно безразличие към Мария де Мендоса. Не, трябваше да му кажа.
„Веднага щом намеря сгоден случай“, помислих си. „Просто не точно сега.“
Около час по-късно същата вечер Габриел ми донесе бележчица от Ана.
— Натъкнах се на тях двамата с Антонио Перес в крилото на секретарите, докато отивах към кухнята — каза тя. — Принцеса Еболи ме спря и написа съобщението до Вас, докато чаках. Заповядайте.
Разгърнах бележката. На листа имаше едно-единствено изречение: „Изчезналата ми прислужница е работила за Анна де Толедо преди две години, точно преди да дойде на служба при мен“.
Бях се оказала права. Зад опита за отравяне стоеше Анна де Толедо. Искала да е изгубя детето. Щом ревността й е могла да я подтикне към подобно нещо, може би връзката й с Хуан не беше приключила.
23
Тъмнината — това помня от последните седмици преди раждането. Тъмнина и вцепенение. Мрачните ноемврийски дни превръщаха двореца в тягостно, неприветливо място, зимата се беше вкопчила здраво в него, а тежкото ми тяло имаше собствена воля, хранеше се и заспиваше в най-неочаквани моменти. Ту замръзвах, ту ме избиваше гореща пот. След безсънните нощи идваха черни утрини, а аз, уморена и с болки в гърба, не спирах да мисля, че трябва да направя нещо по въпроса с Кристобал и Анна де Толедо. Че макар и състоянието ми да не ми позволяваше да хвана в ръка шпага или кама — можех поне да използвам отровния екстракт от червен напръстник. Но дори мислите ми оставаха някак непълни. Дъщеричката ми ме изпълваше отвътре и ме изцеждаше от всичко друго. Бях просто обвивка, изпразнена от всякаква друга цел, освен тази да изведа детето си на бял свят. Просто потъвах в мрака и там ми беше добре.
Все още си го повтарях всеки ден: Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре. Но ме занимаваше само първото.
Редовно ме посещаваха Виглиус, Ана и Фуркево. Габриел де Саяс намина един-единствен път. Идваха също и писма от Хуан и от Мигел Сесо. Мигел ми изпрати и една малка книжка, откъс от „Зохар“, желаеше ми щастие и леко раждане.
Разтревожи ме мисълта, че за разлика от писмата от Хуан, Кристобал сигурно е засякъл писмото и книгата от Мигел. Но какво от това?
Фуркево ми носеше вести от Франция, но не успявах да се съсредоточа върху думите му. Вниманието ми беше насочено другаде, към странната тежест, която изпитвах, сякаш детето е слязло съвсем ниско в таза ми. Посланикът ми говореше за Хуан и за въстанието, обясняваше, че испанците обмислят, след като победят мориските, този път напълно да ги прогонят от страната и да сравнят градовете им из Гранада със земята. И това ми беше безразлично. В последно време имах някакво течение, което ме тревожеше.
Когато Виглиус чу за течението и за тежестта ниско долу, извика София — вдовица, която имала голям опит в бабуването. Раждането щяло да е съвсем скоро, така каза. Вече трябвало до мен неотлъчно да има акушерка на разположение.
София беше едра, сдържана и на пръв поглед ми се стори доста безцеремонна.
— Спокойно, не е страшна — каза Виглиус, когато ми я доведе.
София беше настанена в стаята на Габриел, но настояваше да прекарва нощите будна в моите покои. По този начин през цялото денонощие до мен винаги имаше някой.
В ранното утро, когато дойдоха, София похъркваше заспала на стола си. Помня всичко. Беше първи декември и часът беше около четири и половина. Помня, бях съвсем будна, малката сякаш беше организирала бал в корема ми. Помня колко черно и студено беше. Как си помислих, че зимата е дошла, че отсега нататък всичко ще е нощ, но зимният мрак ще бъде красив, защото ще бъде рамката на нашата любов.
Огънят в камината беше изгаснал и аз се бях увила добре в завивките си. Чух стъпки вън в коридора. Не бавните, тихи стъпки на човек, който е станал рано. Напротив — бързи, от няколко души, чу се и звънтене на оръжия. Стъпките спряха пред моята врата.
Не последва почукване. София все още хъркаше на стола си. Долових мъжки гласове, но не успях да чуя какво казват.
В следващия момент отвориха вратата.