Влязоха петима мъже. Единият беше Кристобал. Двама бяха войници, а един приличаше на монах. Кристобал и монахът носеха маслени светилници.
Помня усещането, че изчезвам. Този свят, в който се намираха петимата мъже, нямаше нищо общо с мен. Аз бях в зимния мрак, в любовта към момиченцето си, а не в тази чужда страна, където присъдите бяха така сурови.
— София! — казах с глас, който прозвуча слаб и умоляващ, и съвсем не като моя.
София изръмжа и се събуди.
— Какво, за Бога… — започна тя.
— Изнесете я навън — каза Кристобал.
Двамата войници вдигнаха София от креслото. Тя се възпротиви шумно и гневно.
Кристобал я предупреди, че ако вдига врява, Инквизицията може да прояви интерес и към нея — всички знаеха, че повечето жени, които бабуват, всъщност са вещици.
И София излезе доброволно, а аз останах с петимата мъже.
— Отче Августин — каза Кристобал на монаха, — претърсете стаята за юдейски текстове.
Монахът тръгна да оглежда стаята ми със светилника в ръка.
— Доня — продължи Кристобал, — облечете се. Обвинена сте в еретизъм и черна магия.
— Еретизъм? Черна магия? Що за глупости! Ако някой тук е в съюз с Дявола, това сте Вие, Кристобал.
Той ме изгледа хладнокръвно.
— Казах да се облечете. Арестувана сте и трябва да ни последвате. Ако не побързате, войниците ми могат да Ви изведат и така.
Видях монахът да спира пред пътническия ми сандък. Медните закопчалки проблясваха на отблясъците на светилника му. Иззад завесите на прозорците долиташе тихо шумолене. Сняг ли валеше? Достатъчно студено беше, нищо чудно.
Трябваше да се облека. Тежко се надигнах от леглото, докато си представях белия килим, който застила каменните лъвове в градината.
— Тук има мъжки дрехи и шпага! — възкликна монахът, пъхнал глава в сандъка ми.
— Да, да, знаем я тази шпага — каза Кристобал. — Колкото до мъжките дрехи в гардероба на дама — това е сигурен знак за съюз с дявола. Търсете още!
Кутията ми за накити седеше на масата. В нея беше и камата ми. Мина ми през ума да се опитам да я докопам. Но нямаше да мога да я ползвам, бях твърде слаба, за да се боря с когото и да било, а и можех да почна да раждам всеки момент.
Извадих една вълнена рокля, която ми бяха разширили само преди месец, за да не стяга на бременния ми корем. Оставих нощницата си отдолу. Водеше ме предчувствие за сурови условия, за всепроникващ студ и твърди камъни. Не, всъщност бях съвсем изпразнена от мисли. Нямаше нищо в мен, намирах се в стъклена кула, всичко беше застинало, не разбирах завихрения сняг, нито блясъка на светилниците в тъмното зимно утро. Светлината падна върху книгите ми.
— Ето! — възкликна монахът. — Преразказът на Мойсей де Леон на думите на Шимон бар Йохай. „Книга за скритото“. Доказателство и за еретизъм, и за черна магия!
Обух си ботушите и се увих в топла зимна наметка. Малката притискаше ребрата ми и се наложи да приседна на леглото.
— Мигел Сесо призна, че сте го посещавали — каза Кристобал злорадо. — И с него ли сте си лягали? Може би детето, което предстои да родите, в действителност е дяволско изчадие, заченато чрез книжаря с някакви езически ритуали?
— Вие съвсем ли сте обезумели? — казах аз. — Дяволско изчадие, заченато с ритуали? Вашата душа наистина принадлежи на Сатаната, щом изобщо можете да си помислите подобно нещо. При това се запознах с Мигел Сесо чак през юни. От тогава има само шест месеца, а аз ще раждам всеки момент.
— Дяволското не следва здравото естество на Божественото. За много умна се мислите, доня. За по-добра от останалите. Но много грешите. Мигел Сесо вече го разбра. Той произнася признанията си сред викове, а думите валят несвързано от устните му като ята скакалци.
С усилие се надигнах отново, пристъпих току до Кристобал и го погледнах в очите.
— Ще Ви убия — казах с леден глас. — Обещавам Ви. И Господ ще ме възлюби за това. Вие сте змия в човешки вид.
— Думи, думи, думи, нищо повече.
Вратата рязко се отвори и камериерката ми почти влетя вътре.
— Значи София вярно е казала — възкликна Габриел възмутена. — Да посегнете на бременна жена… Не ви е срам! Вън, безобразници такива!
Кристобал решително пристъпи към нея, вдигна ръка и я удари с опакото през лицето.
Габриел се стовари на пода. Едната й вежда беше сцепена и вече кървеше обилно.
— Веднага отведете госпожата — нареди той на войниците. — Не желая повече пречки. Братко Августин, останете тук и довършете изземването, а след това ми донесете доказателствата. Лично ще ги предам на Великия инквизитор Еспиноса.