Каменният под беше твърд и студен, а полите ми бяха мокри от урина. Усещах и нещо друго мокро между краката си, по-лигаво, и някакъв натиск ниско долу под кръста. За щастие носех и нощница, и вълнена рокля, наметка и ботуши. Нещата можеха да са много по-зле, можеше да треперя от студ, който да замъглява мислите и съзнанието ми.
Трябваше да обмисля положението си.
Достатъчно сериозни ли бяха обвиненията срещу мен, за да ме осъдят? Бяха изтръгнали самопризнания от бедния Мигел. Какво щеше да се случи с него?
А и Кристобал наистина ли беше готов да доведе нещата до край? Ако ме изправеха пред съдия, щях да разкажа за заговора за предателство, който бях дочула. Но едва ли щяха да ми повярват. Щяха да ги приемат за фалшиви обвинения, предизвикани от отмъстителност или отчаян опит да отърва собствената си кожа.
Невъзможно беше да се измъкна от затвора сама. Имаше вериги, заключена врата на килията, тъмничари. Каква подкрепа имах навън, кой можеше да ми помогне? И щях ли да мога да се свържа с тях?
Габриел щеше да се опита да говори с Фуркево. Това беше единствената ми надежда. Той беше посланик на Франция и щеше да се противопостави на подобно отношение към негова сънародничка и придворна дама на кралицата майка.
Но това трябваше да стане съвсем скоро. Твърде опасно беше да родя в килията. Детето ми трябва да живее. Кристобал трябва да умре.
Отворих очи. Повече не можех да лежа по гръб, болеше ме и трябваше да се завъртя, но нямах особено много възможности с големия си корем и веригите. Седнах и подпрях гръб на стената. Колко часа бяха минали? В килията не влизаше дневна светлина. Оковите разраняваха китките ми.
Колко време съм седяла така, подпряна на стената, не знам. Килията вонеше на урина и изпражнения и аз се опитах да мисля за снега, който бях видяла навън, така бял и чист. Ожаднях, коремът ми почна да къркори. Трябваше скоро да ми донесат храна…
Дочух тих звук откъм коридора. Докато ме влачеха към килията, бях мярнала и други дървени врати по коридора.
— Ехо — викнах сега. — Кой е там?
В началото не последва отговор, но когато отново повиках, груб мъжки глас изрева да си затварям плювалника, защото всички щели да пострадат от моето врякане.
— Мадлен, Вие ли сте? — чу се друг глас, съвсем тих.
— Мигел?
— Млъквай, казах! — изрева първият мъж отново.
Двамата замълчахме. Определено беше Мигел. Това едновременно ме зарадва и обезсърчи. Във всеки случай поне не бях сама.
Унесох се, а после ме разбуди дългоочакваната кана вода, донесоха ми и купа с нещо, което сигурно трябваше да мине за храна, но от което имах чувството, че вътрешностите ми се обръщат. Бях сънувала бистра кладенчова вода, реки и разхладителни напитки с мед, които в кошмара ми някой изтръгваше от ръцете ми, защото бяха отровени. Отпих с благодарност от каната.
— Чакай! — казах, когато пазачът понечи да си тръгне. — Мога ли да пратя вест до един човек? Ще си платя добре.
Той ми хвърли презрителен поглед, изплю се в сламата и след няколко грозни думи за отрепките, които се мислят за много важни, излезе.
Времето е понятие, което принадлежи на небесата. Ходът на слънцето, луната, която расте и намалява, планетите и орбитите им. Ден, месец, година. Звездните картини се носят в бавен танц, докато се оглеждат в бесния бяг на секундите.
Моят мрак беше отвъд небесата. Отвъд времето. Аз представлявах просто едно неудобно тяло, което очаква само страдания и безпорядък, бях съдба, която се срива към хаоса. Движението и покоят се сляха в едно. Ровичкането на плъхове в сламата, вонята и нечистотиите, раните по китките ми, храна и вода в проблясък на светлина, а после отново мрак. Днес знам, че така са изминали няколко денонощия. Но можеха да са часове или пък седмици. Цялото земно кълбо беше свито до едно нищо с размерите на грахово зърно, а аз бях безформена течност. Мислите се превръщаха в сънища без посока, в абсурдно лутане сред случайни хрумвания — като глупашкото усещане за гордост от това, че поне знам, че Земята не е плоска, а след тях пределно ясни образи — противните плъхове в килията, само да можех да ги ритна, само да не бяха оковите на глезените ми, само да можех да ги видя.
Но небесата са в крайна сметка само една част от огромната Вселена. Вътре в мен се криеше друга част, скрито време. Вдишванията и издишванията ми растяха и намаляваха като лунни фази, сърцето ми беше слънце, а кървави секунди пулсираха през плътта ми и се вливаха в миниатюрното създание, чиито тяло и душа все още бяха чиста природа. И течното състояние постепенно се втвърди.