Тежестта, движенията на малката. Процеждащата се между краката ми течност. Те не можеха да останат в периферията като спорадични събития. Детето искаше да излезе.
Времето се завърна. Започнаха контракциите.
Мислех, че знам всичко за контракциите. Неведнъж бях слушала жени да говорят за това, а Ана и Виглиус подробно ми бяха обяснили как преминава едно раждане. И въпреки всичко бях неподготвена.
Първия път дори не си дадох сметка, че това е контракция. Усещането за тежест стана по-настойчиво, слизаше в кръста, дори надолу в краката. След това усетих рязко единично пронизване, което ми напомни болката от месечните ми неразположения. Но то скоро премина и дълго време не се върна.
Свих лице и юмруци при следващата божа. Беше по-силна от първата.
Почна се, помислих си отчаяна и си дадох сметка, че би трябвало да се радвам. Не, не може да се случи сега, не може да стане тук…
Но времето беше дошло. Болката ме пронизваше, нажежена до бяло в затворническия мрак на килията ми, единствената действителност.
В началото контракциите бяха кратки и имах време да се съвзема между тях.
Сетих се за веригата между глезените си. Беше достатъчно дълга, за да мога да вървя. Но можех ли да разкрача крака толкова, че да мога да родя?
Обзе ме паника.
— Помощ! — викнах. — Помогнете ми, моля ви!…
От следващата контракция и дъхът, и гласът ми секнаха. Този път болката продължи по-дълго. Беше като огромна рибарска кука, която бавно пронизваше утробата ми. От спазъма ми се догади и ме обзе желанието да плача истерично. Но се овладях.
Поех си въздух и го издишах бавно и след минута всичко беше преминало.
Но нищо не беше преминало. Усетих, че между краката ми се процежда течност, която не спира, рядка и водниста, и съвсем не като предишното течение. Водите ми бяха изтекли. Раждането със сигурност беше започнало.
Опитах се да разтворя крака. Веригата ми позволи да се разкрача съвсем малко.
— Не, не — простенах.
Раждането щеше да ме убие, щеше да убие детето, бяхме обречени на смърт сред мръсната слама, сами сред плъховете.
Чух, че се отваря врата. Женски глас. Мъжки глас. Жената звучеше гневна.
— Помощ! — викнах аз. Прониза ме следващата контракция. Болката беше неописуема и си поех въздух твърде рязко, твърде плитко, от което ми се зави свят. После ми причерня.
25
— Дишайте спокойно. Накъсаното дишане не е полезно, още по-малко за детето.
Отворих очи. Говореше ми Виглиус, който беше седнал на каменния под до мен. Явно бях припаднала.
На прага стоеше Ана, която крещеше на тъмничаря.
— Ами тогава донеси ключове, човече, ти изглежда си съвсем малоумен! Веригите трябва да бъдат свалени! Веднага!
Разплаках се от облекчение. После заплаках от болка. Поредната продължителна контракция превърна тялото ми в стегнат юмрук от влудяваща болка.
— Да, раждането е започнало — каза Виглиус на Ана. — Дано акушерката дойде по-скоро.
— Изпратих кола за София — каза Ана. После изведнъж ритна отворената дървена врата на килията. — Толкова съм бясна, че нямам думи! Човек не може да се държи така с жена в напреднала бременност, независимо какви престъпления може да е извършила.
Тъмничарят се върна с връзка ключове и под гневния поглед на Ана побърза да отключи оковите ми и да ги свали.
Веднага разтворих крака. Издишах, изпънах се. И това щеше да мине. Болката намаля, и тази контракция беше отшумяла.
— Трябва да я изведем оттук — каза Ана. — Ще пратя да извикат двама мъже с носилка.
— Не съм сигурен, че ще имаме време — отговори Виглиус. — Водите й са изтекли, а контракциите ми се струват твърде начесто.
При следващата контракция изкрещях. Ана смутена ме порица, каза, че трябва да се владея, че не трябва да се боря с болката.
— Така се бориш срещу Бог — каза тя. — Жената трябва да ражда децата си в болка.
Идеше ми да й се сопна и на нея, и на жестокия й бог. Стоеше си там красива и чиста, с мъничък корем, в ранна бременност, докато аз лежах мръсна и сгърчена от болка на голия под на тъмнична килия. Но контракцията ме погълна и не можех да мисля за друго.
Намирах се във вселената на болката. Нажежена до бяло още от самото начало, остра и концентрирана като нож. Сякаш парещите пипала на медуза обгръщаха цялото ми тяло, вмъкваха се вътре в мен, сливаше се с тръпнещите нервни окончания, хиляди стъклени парчета пронизваха утробата ми, кръста ми, спускаха се надолу в бедрата ми. Болката порасна, окръгли се като слънце, което изпича лятото. Пъшках и пуфтях, пръхтях и се потях се, напъвах и отпусках, и отново напъвах.