Разсея ме фигурата на висок, слаб мъж, застанал на прага. Тъмничарят го беше повикал.
— Принцесо — каза Кристобал на Ана, — най-почтително Ви моля да отстъпите. Влиянието Ви не се простира до тъмницата.
— Какво си въобразявате Вие, глупако! — кресна Ана в лицето му. — Невъзможно е това тук да е било одобрено от началника Ви, Антонио Перес!
— Спокойно, принцесо. Това тук е от полза и за Вас, и за съпруга Ви Руи Гомес. Доня Мадлен е работила с Хуан. И не само. Но не мога да Ви разкажа всичко сега. Доверете ми се. Отстраняването й е най-доброто решение. А и тя напълно си го е заслужила.
Аз простенах. Ана ме погледна.
— Очевидно знаете нещо, което аз не знам, Кристобал. Но си оставате идиот, а аз съм бясна както от отношението Ви към нея, една жена, на която предстои раждане, така и от неуместната Ви намеса в голямата политика, от която нищо не разбирате. Не забравяйте къде Ви е мястото! Доня Мадлен се намира под опеката на френската кралица майка. В това й качество я е приел в двора си кралят. Френският посланик Фуркево вече се закани да създаде сериозни проблеми на Филип II. Заплашва да прекрати дипломатическите отношения между Франция и Испания. Вече е пратил куриер до Париж. Все още отговор от френския двор няма, но доня Мадлен трябва да излезе от затвора преди това! Тук съм по заповед на самия крал.
Кристобал изглеждаше смаян. После се овладя.
— Въпросът вече е поставен пред Инквизицията. По него се е произнесъл Диего де Еспиноса. Не мога просто да я пусна.
— Тя трябва да излезе от затвора и да получи отношение и грижи, подобаващи на жена в нейното положение, няма да повтарям! А Вие се оправяйте както знаете с Еспиноса.
— Принцесо — каза Кристобал, — въпросът не е само, че е легнала с дон Хуан и следва да понесе наказание поне равно по сила на това на Мария де Мендоса. Но в допълнение тя чете забранени книги и общува с евреи. Което беше доказано. Не мога да я пусна.
— Легнала е с Хуан? Сигурен ли сте? — Ана се поколеба. — Така или иначе, Мария се подчиняваше на испанските закони. Нейното положение е различно в не едно отношение. Но дали доня Мадлен е наясно, че… — Ана замълча и ме погледна. Болката отново почваше да ме залива. — Не, така или иначе трябва да я освободите незабавно. Френският двор със сигурност би настоял за това. За момента можете да поставите гвардейци пред покоите й, ако това ще улесни отношенията Ви с Еспиноса. Но тя трябва да излезе от тъмницата. Такова отношение към бременна жена е недопустимо — независимо от ситуацията.
Изведнъж в килията стана твърде тясно, София и носачите пристигнаха едновременно. Не можех да възприема всичко, случваха се твърде много неща и захлипах, и в същото време се вбесих на себе си за хлипането си.
Мъничката ми, прошепнах. Ти и аз, само ние двете. Трябваше да се затворя за външния свят, да се съсредоточа върху единственото нещо, което беше по-важно от всичко останало. Да помогна на детето си да се появи на света. Сбогом на мръсната килия, на Виглиус, Ана, тъмничаря, Кристобал, София и носачите. Всички те се суетяха около мен, произнасяха някакви думи, оглеждаха ме. Затворих очи и се понесох със следващата болка, представих си как и дъщеричката ми се носи с мен, как е обяздила една вълна, която се удря в брега само за да се отдръпне отново назад. Носеше се по прибоя. Още вълни. Напъвах. Скоро мъничката щеше да бъде изхвърлена на брега.
Легнах на носилката. Между краката ми все още се стичаше вода, точно в този момент не ме болеше, София вървеше до мен, мярнах вратите на другите килии, покрай които минавахме.
— Мигел, Мигел — казах и протегнах ръка към едно лице, което видях зад дървената врата. Беше неузнаваемо, очите бяха така подпухнали от удари, че не можеха да се отворят, но разпознах пропитата с кръв брада.
После дойде свежият въздух и ослепителната дневна светлина и след толкова дълго време в мрак трябваше да затворя очи.
— Отново вали сняг — зарадвах се и взех тази радост със себе си при следващия пристъп. Под вихрушката на снежното небе ме носеха през двора на двореца Алкасар, болката танцуваше със снежинките, превръщаше се в завихрена снежна буря, а аз напъвах и се гърчех, и цялото небе, и целият свят се въртеше и виеше пред очите ми.
Снежно дете. Декемврийско дете. Детето ми трябва да живее.
Запротестирах, когато ме внесоха вътре. Исках да остана на снега, така чист и съвършен. Но те продължаваха напред през двореца. Бързаха. Този път беше по светло и предизвикахме интереса на не един и двама. По стълбището нагоре към първия етаж, където бяха моите покои, трябваше да изтикаме всички встрани, за да минем, защото, за да се качи носилката по стълбището, бяха необходими четирима носачи.