Моля се всичко това скоро да свърши. Моля се най-сетне да се срещнем под звездното небе на Андалусия. Все още помня звездите в Бургос.
Твоя Мадлен
Малко преди обяд най-сетне дойде и нашият ред да отпътуваме от двореца Алкасар. Кралският кортеж с Филип II най-отпред беше тръгнал в ранни зори, а в строен ред го следваха благородници, придворни и членове на правителството.
Бях видяла тръгването на каретата на Филип II. Той пътуваше с двамата си племенници, ерцхерцозите Рудолф и Ернст. Двете момчета, всъщност още почти деца, бяха братя на бъдещата му съпруга Анна Австрийска, синове на император Максимилиан и сестрата на Филип II, Мария. Собствените му деца — двете му дъщерички Изабела и Каталина, обаче не пътуваха с него. Все още бяха твърде малки.
Зимният ден беше сив и страшно студен, но въпреки това гъста тълпа мадридчани следва кортежа по целия път през града. Хората подсвиркваха, махаха и викаха „Ура“ на всяка карета, която им се стори дори в най-малка степен знатна.
След кралската карета беше тази на Диего де Еспиноса. Като кардинал и Велик инквизитор той представляваше Църквата и затова заемаше втората по важност позиция след краля. Освен това Диего де Еспиноса беше и един от главните съветници на краля и щеше да води предстоящия кòртес.
Малко след него пътуваше Руи Гомес де Силва. Неговата карета беше украсена с гербовете и на Еболи, и на Пастрана, и при вида й множеството избухваше във възторжени викове. Всички познаваха принца и принцесата на Еболи и се надяваха да зърнат поне за миг най-красивата жена в Испания. Но останаха разочаровани. Руи пътуваше сам, Ана беше в Пастрана и очакваше да роди всеки момент.
Аз седях в каретата до Габриел и Лаура, която тъкмо беше положила Снежинка на гърдите си. Все още ме пронизваше някаква тъга, когато видех детето си да суче от гърдите на Лаура. Но в моите гърди вече нямаше мляко, така че нямаше и връщане назад.
В началото Алфонсо беше изразил тревогата си, че трябва да ни кара през Андалусия. Каза, че не познава пътищата там, но се успокои, когато разбра, че просто трябва да следва останалите. Днес трябваше да стигнем само до Толедо, където кралят щеше да пренощува в двореца Галиана. Оттам продължавахме през провинция Сиудад Реал до Кордоба, което щеше да ни отнеме четири-пет дни.
По обед цялата процесия спря. Вероятно кралят искаше да се разтъпче и да закуси. Небето все още беше сиво, а околният пейзаж — безрадостен, но и на мен ми беше приятно да сляза от каретата и да поразгледам пустите полета. Габриел и Лаура, която изнесе вече спящата Снежинка, веднага почнаха да се оплакват от студа и побързаха да се приберат отново в каретата.
И от другите коли слизаха членове на кралската свита и аз кимнах на Фуркево, който пътуваше току преди нас. Видя ми се необичайно крехък — остарял изведнъж, сякаш студът прониква чак до костите му.
Благодарих на Бог за доброто си здраве и младежките си сили. Тялото ми бавно си връщаше формата след раждането и там, насред зимните полета, си дадох сметка, че отговорността да заякна е и моя. Вятърът хапеше страните ми, мразът проникваше през ръкавиците ми и щипеше пръстите ми и ми се приискаха топли завивки и кресло пред разпалена камина. Но нямаше да ставам такава. Щях да събера сили да устоя.
Отдалечих се малко от каретите. Всичко беше камениста равнина и небе. Така голо и така изпълнено с възможности. Изведнъж се почувствах свободна. Трябваше отново да почна да яздя. Колкото по-скоро, толкова по-добре, така реших. И да се върна към фехтовката.
— Явно мечтаете за любимия. Да, там е, съвсем близо до мястото, където отиваме. Но едва ли ще има време да посети една така мимолетна любовница като Вас.
Обърнах се. Острият глас на Анна де Толедо ме прониза като ледена висулка. Щях да я накарам да съжалява за опита за отравяне, който за малко не уби моята Снежинка. Носех екстракта от червен напръстник със себе си и ми мина мисълта, че бих могла да се възползвам от това пътуване, в което явно участваше и Анна. Няколко капки в чашата й и с нея щеше да е свършено. Но не, тя не заслужаваше отрова. Тя беше затънала в тинята на ревността си. Просто трябваше да й помогна да се удави в нея.
— Отровителите свършват на бесилото — казах аз сухо. — Нима наистина сте смятали, че очевидната връзка между Вас и прислужницата ще остане неразкрита?