Ако съм имала някакви съмнения в участието на Анна, сега те изчезнаха. Тя онемя. И за пръв път видях на лицето й страх.
— Но аз само… Целта не беше и Вашият живот да бъде застрашен… Само копелето на Хуан…
— Нима смятате, че с тези думи ще ме умилостивите? Че сте искали да убиете дъщеря ми? Напротив, това ме разгневява още повече. Заслужавате тежко наказание.
— Хуан обичаше мен! И още ме обича, каза ми го на празненството на краля. Да, и на мен ми се разкри тогава, и на мен показа кой се крие зад маската.
Не й повярвах. Сетих се как беше застанала с пъстрата маска на Хуан в ръка, след като двамата с него се бяхме разделили. Сигурна бях, че я е вдигнала, след като е проследила мен, и едва тогава е видяла, че зад нея се е криел Хуан. И може би е подслушала разговора ни. Ако наистина го е чула, значи е сигурна, че Мари Беатрис е дете на Хуан. А може би и че не съм вдовица, че изобщо не съм била омъжена. Хората, които знаеха тайната ми, ставаха все повече. Хуан, Анна, Кристобал… Но Кристобал щях да го убия и то скоро. Той също пътуваше с нас — естествено, като младши секретар на служба при Антонио Перес той имаше отговорности, свързани с кòртеса. Но това пътуване щеше да е последното в живота му.
И все пак думите й ме жегнаха. Възможно ли е да бяха истина? Възможно ли е Хуан да е дошъл на празника, за да се срещне и с мен, и с нея?
— Анна де Толедо — казах аз тихо и пристъпих току до лицето й. Виждах, че не е останала и следа от обичайната й самоувереност, но тя не отстъпи. Парата, която излизаше от устата ми, се сля с нейния дъх. Рязко положих облечените си в ръкавици длани на шията й. И стиснах. — Ако още веднъж доближите дъщеря ми, ще Ви убия — просъсках, докато тя се мъчеше да се освободи. — А ако дори си помислите да разпространявате слухове, че детето ми е незаконородено, ще Ви предам на властите за опит за убийство чрез отрова. Разбрахте ли ме?
Анна кимна. Изглеждаше изплашена.
Пуснах я, а тя се закашля.
— Предлагам Ви да се откажете от това пътуване — добавих сухо. — Не е добра идея да сте толкова близо до мен.
— Невъзможно! — В гласа й имаше отчаяние. — Семейството ми трябва да се присъедини към краля в Толедо!
Кимнах.
— В такъв случай гледайте да не ми се мяркате пред очите.
А после й обърнах гръб и се върнах в каретата си.
Беше се свечерило, когато най-сетне стигнахме Толедо. В мрака долових очертанията на града на върха на хълма. Толедо беше високо горе, заобиколен от три страни от реката Тахо и пазен от дебели стени, и нашата процесия запълзя нагоре и скоро първите карети вече минаваха през една от портите.
Мигел ми беше разказвал за Толедо. Някога, преди векове, арабите създали град на благоденствието, дом за всякакви хора. Навремето градът се наричал Тулайтулах и в него един до друг свободно живеели евреи, християни и мюсюлмани. Когато по-късно кастилският крал Алфонсо VI, който бил християнин, го завладял, дори и той си дал сметка, че трябва да запази Толедо като център на науките. Погрижил се арабските библиотеки да не бъдат опожарени и дори заповядал творбите да бъдат преведени на испански от учените евреи и араби в града, а след това от испански на латински — от кастилските учени. Важността на Толедо била неоценима, така ми беше разказал Мигел. Точно заради преводите на книгите в толедските библиотеки днес християните имали достъп до древни знания, които иначе биха били загубени навеки.
Вътре в града беше настъпил истински хаос заради множеството карети, които се насочваха към различни странноприемници. Много благородници имаха роднини в града, у които щяха да нощуват, но чиновниците и чужденците като нас с Фуркево, трябваше да си намерят подслон другаде. И неговата, и нашата карета се отправиха към кръчмата „Острието“, чиято фирма представляваше надвиснал меч от толедска стомана и аз се запитах дали ще имам време и възможност да си купя подобно оръжие, докато съм в града.
— Чухте ли — каза Фуркево, докато се движехме към странноприемницата — току-що са пристигнали вести от Ла Галера. Хуан най-сетне е пробил стените с барута, получен от Италия. Градът ще падне до няколко дни. А с него вероятно и цялото мориско въстание.
Алхимията отново показва силата си, помислих си аз. Сяра, въглища и селитра, смесени, за да се получи барут. И после експлозия, която бълва огън и въздух — основните стихии в състава на всяко нещо. Роджър Бейкън пишеше за барута в своя „Opus Majus“. Бях взела творбата му със себе си.