Отвсякъде се чуваха смях и разговори, викове и песни, а аз си запроправях път навътре, като се оглеждах за Кристобал и за място, където мога да се настаня.
В следващия момент забелязах младшите секретари. Те сядаха на дълга маса до стълбището и изглежда вече бяха подпийнали. И Кристобал, и Франсиско Енарес бяха там.
— Жена, жена — викна един весел глас от една маса в средата на пивницата. — И то каква! О, красавице със шпага, ти всички ни плени, без срам или страх ела при нас седни!
Петима мъже седяха около масата, двамата бяха на средна възраст, а този, който се беше провикнал, беше рус и по-млад.
— Куева, ти си глупак и нямаш капка талант — засмя се мургавият му сътрапезник. — Само ще я подплашиш с граченето си.
Но Куева не се трогна. Той се качи върху масата, а аз нямаше как да не се разсмея, защото с огромен патос продължи декламацията си към мен:
— О, красавице със шпага, над мен, глупака, се смили, сърцето ми ще можеш да пронижеш само ти!
Окрилен от смеха ми, той отново скочи на пода и ме придърпа към масата. Аз седнах. Отлично място, откъдето да привлека вниманието на Кристобал, докато Габриел се вмъкне.
— Нека Ви се представим, доня. Аз съм Куева. Двамата старци са Гереро и Моралес, а двамата с жълто около устата са Алеман и Сервантес. Сервантес е в отпуск от флотата в Неапол — надяваше се отново да види своята възлюбена кръчмарка Хосефина, — а Алеман се надява чрез ухажването на Каталина Еспиноса да си осигури и богатство, и известност. Или с други думи: трима бедни млади несретници, които мечтаят някой ден да се прочуят като писатели. Гереро и Моралес вече са се уредили. Те са любимци на двора, всеки в своята си област — музика и живопис. Ей, Гереро, кога ще ми дадеш и на мен шанс? Имам идея за крайно възхитителна пиеска, за един женкар, твърде подобен на брата на краля. Негово Величество Филип II със сигурност ще я оцени високо!
— Само ако я напишеш така, че накрая дон Хуан да се пържи в Ада — отговори Гереро. — Доня, извинете младите ми приятели. Пълни са с идеи и въодушевление, но нямат никакви маниери, нито пък дисциплина. Някой ден ще се научат какво е необходимо, за да твориш. Приятели, това е Мадлен дьо Мондидие, част от свитата на краля също като мен.
Габриел тъкмо влизаше. Погледите ни се срещнаха, докато отиваше към кръчмаря, за да си поръча чаша бира. Кимнах към дългата маса на секретарите. Кристобал седеше с гръб и все още не беше видял нито нея, нито мен. Облечен в черно, той седеше превит и беше толкова слаб, че човек можеше да преброи прешлените на гръбнака му през дрехите.
— За да твориш е необходимо да не пиеш — каза тъмнокосият Алеман. — А новите идеи идват най-успешно насред опиянението. Трябва да се откъснем от старите възвишени безсмислици. От всичките мухлясали трагедии за скръбни герои на благородни мисии! — Уви! Уви! Кой чете такива неща в днешно време? Героите ни трябва да са просяци, сакати и смешни обикновени хора. Трябва да изобличим човешката глупост в дяволското огледало на празната възвишеност, останала безвъзвратно в миналото. Нали си съгласен, Сервантес? Или не можеш да мислиш за друго освен за изгубената си Хосефина, какъвто си се умълчал?
— Остави ме на мира — сопна му се Сервантес.
— Спокойно, спокойно — разсмя се Куева. — Той, бедният, да се вдигне чак от Неапол, без да знае, че Хосефина се е омъжила за друг. По дяволите, Сервантес, тя изобщо не беше за тебе! Никога не би могла да схване идеите, дето са ти в ума. Но добра пазва имаше, това го признавам.
— Чака ме арест, като се върна във флотата — каза Сервантес кисело. — Отдавна минаха двата дни отпуск, които ми дадоха. Никоя жена не си струва такава загуба на време. Давайте да пием, докато заспим. И една чаша за донята — жена в мъжки дрехи и с шпага на кръста не се вижда всеки ден. А разказите, които ще напиша някой ден, всичките ще са за съвпаденията в живота, а понятия като съдба и висша цел ще бъдат изобличени като измислици — точно каквито всъщност са.
— Именно — каза Куева. — Трябва да пишем за самите себе си, а не за незнайни времена в чужди страни. Моите пиеси ще са испански по такъв начин, какъвто никой досега не е виждал.
Поръчаха ми бира. Габриел стоеше със своята чаша малко по-встрани и ме гледаше въпросително, а аз се замислих дали ще ми е по-лесно да сипя отровата в своята или нейната халба и как след това да стигне тя до Кристобал. Хвърлих поглед в неговата посока. Масата му изглеждаше също толкова оживена като моята и аз видях, че червенокосият Франсиско Енарес забеляза Габриел и й махна.