Хвърлих поглед към масата на секретарите. Кристобал отново седеше с гръб към мен. Пред него имаше чаша с бира. Изглеждаше увлечен в разговор с Франсиско, пред когото също имаше халба.
Недалеч от мен стоеше Габриел, вперила поглед в двамата. Някой на масата вдигна наздравица и всички хванаха халбите си. Франсиско и Кристобал — също.
И тогава се случи. Това, което ще ме преследва до смъртта ми. За малко неща в живота си съжалявам — трудностите и опасностите правят човек твърд, а и често резултатът си струва, — но отровата в чашата бира в „Тризъбеца“ ще я изкупвам чак до Чистилището, а сигурно и след това.
Не знам дали Кристобал беше успял да прозре Габриел или мен. Не знам дали беше съвпадение или пък просто предпазливост от негова страна. Мисля, че е било последното.
Халбите си с бира стояха близо една до друга в средата на масата, а Кристобал побутна своята към Франсиско и взе неговата. Франсиско дори не забеляза. Той просто видя пред себе си пълна чаша и я вдигна.
Видях как Габриел изтръпна. Самата аз се надигнах от мястото си. Наоколо всичко беше глъчка и кипеж. Но за мен сякаш целият свят се беше съсредоточил във Франсиско Енарес, а околният шум беше просто глухо жужене.
Дори и да бях викнала с всички сили, нямаше да надвикам шумотевицата, нито пък Франсиско щеше да ме чуе. Но това са неубедителни оправдания. Защото аз бях сипала отровата в бирата. Отговорността остава моя.
Той отпи. Симпатичният, смутен Франсиско Енарес, внимателният червенокос младеж, този, който пръв ни прие при пристигането ни в Мадрид, поглъщаше отровената от мен бира.
Беше весел, с поруменели страни, когато остави празната халба. Опиянението надвиваше присъщото му смущение.
Кристобал се обърна. Веднага забеляза колко сме напрегнати и двете с Габриел. И в същия миг разбра и злобата му изплува под формата на грозно ухилване. Смееше се неудържимо и току пляскаше с ръце по масата. Местеше поглед от Франсиско на Габриел и мен. А после вдигна халбата си като за наздравица с нас и докато отпиваше, пак се разсмя и разля бирата си и се задави.
Смехът е заразен и неговият скоро обхвана цялата маса, макар че никой не подозираше причината за веселието на Кристобал. Дори Франсиско се смееше.
А аз го гледах в ужас. Той сякаш вече се беше превърнал в навеки озъбен череп, в изсъхнал скелет, плътта му — окапала, младостта му — открадната. И въпреки това страните му все още бяха румени, очите му все още светеха. Сърцето все още изпомпваше кръв във вените. Но все по-нередовно. По вида му личеше, че се чувства все по-зле.
Станах от масата, пристъпих до Габриел и я хванах за ръка.
— Трябва да доведем лекар — прошепна тя пребледняла.
Франсиско вече се подпираше на масата. Събеседниците му се смееха колко се е напил. Той се потеше. Изглежда беше почнал да ломоти нещо несвързано. В следващия момент стомахът му се обърна, но той беше достатъчно внимателен и не изцапа никого, а повърна на пода. Накрая просто се срина по лице върху масата.
Останалите отново избухнаха във весели коментари колко малко носи на пиене приятелят им, а най-шумно от всички се смееше Кристобал.
— Ела — казах и решително дръпнах Габриел. — Да се махаме оттук.
31
Всичко беше планини. Планинската верига Сиера Мадрона разделяше Ла Манча от Андалусия, а от другата страна идваха още повече планини — някои оголили бели зъби от натрупалия зимен сняг, други — и сега покрити от вечнозелени храсти и дръвчета.