Препусках стремглаво. Отдавна бях оставила зад гърба си кралската процесия. Валеше дъжд, но ми беше все едно. Исках да яздя, само да яздя, докато съвсем спра да мисля и да чувствам. Минавах през долините и котловините на Сиера Мадрона, отвъд тях чакаха Андалусия и Кордоба и духът ми укрепваше, втвърдяваше се като планините някога, когато светът е бил току-що сътворен от Господ.
Аз съм планина.
Но когато се сетех са Снежинка, която бях държала така здраво в прегръдките си миналата нощ, която бях притиснала така силно, че тя се разплака, и аз също се разплаках — когато се сетех за това, всичко в мен омекваше.
Габриел също беше плакала. Беше прекарала нощта в моята стая, без да може да заспи. Само говореше, не спираше да говори — за това как така и не успяла да каже на Франсиско, че е влюбена в него.
Първото, което направих на сутринта, преди свитата да тръгне от Сиудад Реал, беше да заведа Габриел в църквата „Свети Петър“. Там намерихме един свещеник и аз настоях Габриел да се изповяда. Трябваше да се освободи. А беше по-добре да разкаже на местен свещеник в град, от който всеки момент щяхме да си тръгнем, за сериозното престъпление, макар и с неуспешен изход, отколкото на свещеник, свързан с двора, за който никога нямаше да съм сигурна, че няма да сподели историята с някого въпреки тайнството на изповедта.
— И Вие трябва да се изповядате, Мадлен! — беше настояла Габриел.
И беше права. Но не исках да го правя все още. Исках първо да потъна в греха си, исках да укрепна. Защото това, което бях направила, беше сурово и аз самата също бях станала такава.
Аз съм планина.
Далеч зад мен Габриел се молеше безмълвно в каретата заедно с Лаура и Мари Беатрис. Колко молитви й беше наредил да прочете изповедникът й, дали трябваше да даде и обет за мълчание — това не знаех, но от излизането си от изповедалнята тя безспир превърташе броеницата, без да каже и дума. И все пак ми се беше сторила благодарна, когато дадох едно златно ескудо за индулгенция. Самата аз смятах тези неща за безсмислици. Но виждах, че индулгенцията, в допълнение към изповедта, я беше облекчила малко.
Дъждът се усили и се превърна в порой. Навсякъде наоколо ми растяха дребните вечнозелени дръвчета мадроньо, които бяха дали името на планинската верига. Игличките им бяха тъмнозелени и гладки и блестяха измити от дъжда. Намалих бързината. Мъгли и облаци висяха тежко над планините и скриваха най-високите върхове. Яздех през един пролом покрай рекичка, чийто ромон сякаш предвещаваше пролетта. Лицето ми беше мокро, дрехите ми — вир-вода, и ми мина през ума, че може би вече се давя в Ада, че съм обречена отсега нататък завинаги да яздя мокра и мръзнеща през мъгливите котловини между планините, докато мечтая за пролет и слънчева светлина, които повече никога няма да видя. Толкова бях слушала за красотата и топлината на Андалусия, но вече не помнех дори собствената си представа за нея, за палмови горички и маслинови дръвчета, окъпани от слънцето. Умът ми не можеше да се откъсне от мрачните ми дела, аз бях остров, който се носи насред морето на непоносимото, и инстинктивно си помислих, че единственият ми изход е да бъда като твърдите, непоклатими планини, които оставаха непроменени дори и под най-жестоките бури и най-суровите зими, дори и след като времето положи всичко останало в гроба.
Младшият секретар Франсиско Енарес беше мъртъв. Цяла сутрин дворецът говореше за това. Някакъв незначителен чиновник се напил до смърт, ето го любопитният слух на деня, който някои намираха дори за комичен. Късно през нощта посетители в кръчмата открили, че младежът вече не диша. Решили, че е повърнал и се е задавил фатално.
Чу се също и че трупът му ще бъде огледан от придворния лекар Виглиус. Сетих се за празната стъкленица и побързах да я изхвърля. Мисълта за Виглиус ме тревожеше. Той беше опитен лекар и вероятно можеше да се досети, че Франсиско не е умрял от пиене и задавяне.
Беше ми отнело три часа да стигна от Сиудад Реал до Сиера Мадрона, през повечето време в галоп — на няколко пъти следвах ритъма на коня, друг път го пришпорвах в отчаянието си. По пътя в пролома обаче яздех в тръс или бавен ход. Червеникавокафявият андалусиец, който Руи Гомес беше така добър да ми намери, имаше нужда от малко почивка, а и пътищата тук бяха по-негостоприемни.
Процесията сигурно беше останал далеч назад. Когато след два часа сред планините най-сетне приближих селцето Фуенкалиенте от другата им страна, си дадох сметка, че свитата едва ли ще стигне до него преди залез.