— Чухте ли, че кралят най-сетне е задвижил плановете за венчавката си? — попита Ана.
— Знам само, че Анна Австрийска трябва да се откаже от идването си по вода от Генуа заради заплахата от страна на турската флота. Нима положението се е променило?
— Не, просто наистина няма да дойде по море. Но кралят не иска да отлага сватбата, затова по време на бракосъчетанието ще я представлява заместничка. Освен това той е организирал друг превоз за избраницата си — просто ще отнеме малко повече време. Анна Австрийска ще пътува през Шпайер до Нидерландия, откъдето херцог Алба ще я превози по море до Кантабрия.
— Много неприятно.
— Неприятно? Кое? Че Анна Австрийска няма да присъства на собственото си бракосъчетание? Мечтите за красива сватба са за романтични момиченца. Жена с нейното положение знае дълга си и не би се трогнала от подобни дреболии.
— Не ме разбрахте правилно, Ана. Имах предвид, че е неприятно, че християнските кораби вече не могат да плават през Средиземно море. Това е знак, че заплахата от страна на Османската империя сериозно е нараснала — щом бъдещата съпруга на испанския крал е принудена да пътува по суша до Атлантическия бряг.
Ана ме погледна с израз на размисъл на финото си лице.
— Променили сте се, Мадлен. Виждате нещата по-ясно, а и ми изглеждате далеч по-спокойна отпреди. Но така е, когато родиш първото си дете. Човек пораства.
— Може би. Но не само Мари Беатрис прави погледа ми по-остър. Всекидневно общувам с посланик Фуркево и непрекъснато уча нови неща.
Продължихме да яздим, а слънцето започна наистина да топли. Ана ми обърна внимание колко е суха местността, при все че е пролет и яздим току до реката.
Знаех от едно от писмата на Хуан, че последните две години в Андалусия са били сушави и че в резултат на това мориските измират от глад.
— Да, нивото на реката е ниско — отговорих на Ана. — Това говори за суша. Чух от Фуркево, че Уртадо де Мендоса е писал на Великия инквизитор от Гранада, че над десет хиляди въстаници са се пръснали и вече не представляват заплаха, отчасти и заради лоши реколти и глад.
— Този стар глупак Уртадо де Мендоса! Просто е огорчен. И мекушав. Скара се с Филип II по въпроса за законите за мориските и беше напъден в родната си Гранада, където сега седи в Алхамбра и се нарича писател, и се опитва да убие времето с разкрасени драсканици за въстанието и за това колко им е тежко на мориските. Но като стана дума за това разклонение на рода ми, семейство Мендоса, напълно съм забравила да Ви разкажа какво научих, Мадлен, така бях увлечена от собственото си дете. Изглежда сте била напълно права относно този Кристобал и кореспонденцията му с Мария де Мендоса в двореца ми в Пастрана. Не е било съвпадение. — Ана се засмя. — Определено можете да вярвате на интуицията си!
— Но разказвайте, моля Ви! — Сърцето ми заби ускорено. Само ако можех да намеря още нещо срещу Кристобал…
— Говорих много с Мария, когато се прибрах у дома, за да родя — каза Ана. — Говорихме за бъдещия й живот в манастира и за любовта към Хуан, която е изпитвала и за която така и не могла да се увери, че е споделена. Стана дума за писмата, които си бяхме разменяли двете с нея, и за Вашето изумление, че Кристобал с такова желание препускаше напред-назад, за да ми ги носи, и аз небрежно я подпитах за него. И как се изчерви тя, ако знаете! Беше ясно, че руменината й се дължи както на смущение, така и на гняв. Сподели ми, че тази незначителна бълха Кристобал й се бил врекъл в любов. От години я преследвал и не се отказал дори по времето, когато тя се срещала с Хуан и забременяла от него. Твърдял, че Хуан трябвало да умре заради греховете си, заявил й, че я обича, както никой никога преди не е обичал, и обещал да се ожени за нея. Представете си само, този никаквец! Дори не е от благородническо потекло! А го играе спасител на дами в беда!
— Значи го води любов — казах аз изненадана, по-скоро на себе си.
— Мария, разбира се, отхвърля всичките прояви на вниманието му. Казва, че го намира отвратителен. Но ми се струва, че е и донякъде поласкана. Но той приел много тежко вестта, че тя отива в манастир. Заклел се, че ще отмъсти — не на нея, която обичал повече от всичко на света, а на мъжа, поставил я в такова положение, да се налага да се оттегли от света. Заклел се, че Хуан ще умре. В това отношение го разбирам. Аз също обичам Мария — не като мъж, разбира се, но като родственица и приятелка — и все още ме боли, че Хуан продължава да си живее живота необезпокояван, докато с нейния живот е свършено.