Да.
Не всичко беше лошо. Имаше и добра страна. Да чувстваш гората под лапите си, да виждаш и подушваш всичко по съвсем нов начин. Да бъдеш част от глутницата, от дивата природа. Ако изгубех тази битка, може би нещата нямаше да са чак толкова ужасни. Нима да живея в горите, които обичах, беше чак толкова голяма саможертва?
Спонтанно мислите ми се отклониха към купчината с недовършени криминални романи в библиотеката ми. За това как двамата със Сам лежим в леглото, а краката ни се докосват, докато той чете, а аз си пиша домашното. За това как пътуваме в колата му, а прозорците са отворени. За нас, крачещи ръка за ръка край общежитията на някой университет. За апартамент, пълен с разхвърляните ни вещи. За пръстен в дланта му, за живота след училище, за живота ми като Грейс.
Затворих очи.
Болеше ме толкова много. Всичко в мен ме болеше, а аз не можех да направя нищо. Обещанието за горите бе толкова по-различно, когато не ставаше въпрос за избор.
Мислех, че е уморена. В крайна сметка денят беше дълъг. Не казах нищо, докато Коул не забеляза.
— Тя може да спи при целия този шум, който вдига прахосмукачката? — попита той, все едно Грейс беше малко дете или пък куче и това бе една от най-очарователните и привички.
Бях обзет от нелогичен пристъп на безпокойство, докато наблюдавах затворените й очи, бавното дишане и зачервените й бузи. После Грейс вдигна глава и сърцето ми започна да бие отново.
Погледнах към часовника. Родителите й щяха да се приберат скоро. Трябваше да я заведа у дома.
— Грейс — казах бързо, защото изглеждаше така, сякаш ще заспи отново всеки момент.
— Ммм? — промърмори тя, все така сгушена в креслото, положила длан под бузата си.
— Кога родителите ти казаха да се прибереш? — попитах. Тя ме стрелна с поглед, внезапно напълно разбудена, и по изражението й разбрах, че не е била напълно откровена с мен. Сърцето ми се сви. — Те знаят ли изобщо, че си излязла?
Грейс извърна очи встрани. Никога досега не я бях виждал засрамена и това някак подсили ефекта от болнавия й вид.
— Трябва да се прибера, преди да се върнат от една изложба. В полунощ.
— Значи точно сега — отбеляза Коул.
За един дълъг безпомощен миг си помислих, че на двама ни с Грейс едновременно е хрумнало едно и също: че не искаме този ден да свършва. Че не искаме да се разделяме и да лягаме в две различни студени легла, далеч един от друг. Не виждах смисъл от това да го произнасям гласно, затова отбелязах:
— Изглеждаш наистина уморена. Трябва да се наспиш. — Което всъщност не беше всичко, което исках да кажа. Исках да взема ръката й в своята, да я заведа в спалнята си на горния етаж и да прошепна: „Остани. Просто остани“.
Това обаче би означавало, че съм точно такъв, за какъвто ме мисли баща й, нали?
Грейс въздъхна:
— Не искам да си тръгвам.
Коленичих край креслото, за да я гледам в очите. Бузата й все още бе положена върху едната облегалка. Изглеждаше толкова малка и беззащитна. Не бях осъзнавал до каква степен съм свикнал с напрегнатото й изражение, докато то не си беше отишло.
— Аз също не искам да си тръгваш — промълвих. — Но и не искам да ти създавам неприятности. Добре ли… Чувстваш ли се достатъчно добре, за да шофираш?
— Ще ми се наложи да се почувствам. Колата ми трябва утре. О, да. Утре е неучебен ден. Така или иначе, ще ми трябва за вдругиден.
Тя се изправи бавно и несигурно. Двамата с Коул я гледахме как търси ключовете си, а после ги взе колебливо в ръка, сякаш не беше сигурна какво да прави с тях.
Не исках да си тръгва, но още по-малко исках да шофира в това състояние.
— Аз ще карам нейната кола — каза Коул.
Примигнах.
Той сви рамене:
— Аз ще карам нейната кола, а тя може да се вози при теб. Ти ще ме върнеш обратно или пък… — И отново сви рамене.
Изражението на Грейс подсказваше, че наистина й се иска да кажа „да“, така че аз казах „да“.
— Благодаря ти — каза тя на Коул.
— Няма за какво.
Трудно ми беше да приема, че той спонтанно се е преобразил в свестен тип, но стига да не блъснеше колата й, бях щастлив, че ще получа още няколко мига с Грейс.
И така тръгнахме към дома й. Коул бе самотна фигура на шофьорското място, а аз бях заедно с Грейс, която бе положила длан върху коляното ми. Когато стигнахме до къщата на родителите й, той умело паркира на заден ход, а тя се приведе към мен, за да ме целуне. Всичко започна като съвсем целомъдрена целувка, но миг по-късно устните ми бяха разтворени, ръцете на Грейс ме придърпваха по-близо до нея, а аз исках да остана, божичко, исках да остана…