Докато се занимавах с това, чух как вълците започнаха да вият. Чувах ги достатъчно ясно през прозореца в спалнята на Бек. Песните им ми звучаха различно всяка нощ, в зависимост от това как се чувствах. Можеха да бъдат мелодични и красиви, ангелски хор във вълчи кожуси. Или пък зловещи, мрачни симфонии, чиито трели се преплитаха в нощта. Весели гласове, извисили се към луната, приканващи я да слезе при тях.
Тази нощ бяха особено неблагозвучни, всеки се опитваше да вие по-силно от другите, за да привлече вниманието към себе си. Понякога се чуваха гневни излайвания. Бяха неспокойни. Разединени. Обикновено виеха така в нощите, когато или Бек, или Пол бяха хора, но тази нощ и двамата им водачи бяха при тях. Аз бях единственият, който липсваше.
Станах на крака и тръгнах към прозореца. Подът бе студен под босите ми човешки стъпала. Поколебах се за момент, после завъртях резето и вдигнах прозореца. Студеният нощен въздух нахлу в стаята, но бе неспособен да ми стори нищо. Аз бях просто човек. Просто себе си.
Вълчият вой нахлу заедно с него и ме обгърна.
Липсвам ли ви?
Дезорганизираният вой продължаваше, по-скоро протест, отколкото песен.
Знам, че вие ми липсвате.
И точно тогава, донякъде изненадано, осъзнах, че нещата стоят точно така. Липсваха ми хората. Не животът като вълк. Тази… тази личност, която се бе облегнала на перваза, изпълнена с човешки спомени, страхове и надежди, тази личност, която щеше да остарее… не исках да я изгубя. Не ми липсваха нощите, в които стоях сред тях и виех. Не бих могъл да сравня това с пръстите ми, плъзнали се по струните на китарата. Тяхната затрогваща песен никога не би могла да бъде толкова триумфална, колкото собствения ми глас, който произнася името на Грейс.
— Някои хора тук се опитват да спят — извиках в тъмнината, която погълна лъжата ми.
Вълците замлъкнаха. Мракът се изпълни с тишина. В притихналата нощ не се чуваха дори птичи крясъци или шумолене на листа. Само далечното проскърцване на спирачки нейде на шосето.
— Аууууууууу — провикнах се през прозореца. Почувствах се глупаво заради жалкия начин, по които се опитвах да пригласям на своята глутница.
Тишина. Достатъчно дълга, за да разбера колко много ми се искаше да им липсвам.
После те започнаха да вият отново, шумно както преди, но сякаш обзети от ново вдъхновение. Ухилих се.
— Все си мислех, че трябва да притежаваш инстинктите на звяр и способността да чуеш игла, паднала на цяла миля от теб.
Подскочих и се спрях точно навреме, за да не счупя прозореца с ръка. Когато се обърнах, видях Грейс да стои на вратата с раница през рамо. Усмивката й беше… срамежлива.
— А аз успях да се промъкна тук без никакъв проблем, докато ти… Какво правеше всъщност?
Затворих прозореца и отново се обърнах към нея, примигвайки. Да, това наистина беше Грейс, тук, в спалнята на Бек.
Грейс, която в момента трябваше да си бъде вкъщи, в собственото си легло. Грейс, която непрекъснато обитаваше мислите ми, когато бях неспособен да я сънувам. Незнайно защо не бях изненадан. Не бях ли знаел през цялото време, че тя ще дойде тук? Не бях ли я очаквал да се появи на прага?
Най-сетне върнах контрола върху мускулите си и пресякох стаята, за да отида при нея. Бях достатъчно близо, за да я целуна, но вместо това се пресегнах и плъзнах пръст по грапавата презрамка на раницата й. Самото наличие на тази раница отговаряше на един от незададените ми въпроси. Миризмата на вълк в дъха й отговори на друг. Колкото до всички останали въпроси, които исках да задам — имат ли представа какво ще се случи, когато разберат? Знаеш ли, че това ще промени всичко? Готова ли си да приемеш новия начин, по който ще погледнат на теб? Ще погледнат на мен? — самото й присъствие отговаряше с „да“.
В противен случай не би била тук. Грейс не би прекрачила прага на спалнята си, без да обмисли всичко.