— Не знам какво ще се случи — каза той нежно. Лицето му бе точно до шията ми, дъхът му изписваше думите върху кожата ми.
— Аз също. — Нервността и тайнственото нещо в мен накараха стомаха ми да се присвие.
Навън вълците продължаваха с дисхармоничната си песен, но тук гласовете им, които се извисяваха и след това замлъкваха, се чуваха по-слабо. До мен Сам беше съвършено неподвижен.
— Липсва ли ти? — попитах го.
— Не — отвърна той толкова бързо, че не повярвах наистина да е обмислил въпроса ми. След малко, неуверено и колебливо, сподели и остатъка от отговора си. — Това е, което искам. Искам да бъда себе си. Искам да знам какво правя. Искам да помня. Искам съществуването ми да има смисъл.
Знаех, че греши. Съществуването му винаги бе имало смисъл, дори когато беше вълк в гората зад къщата ми.
Извърнах бързо лице, за да избърша нос с кърпичката, която си бях взела от банята. Не беше нужно да я поглеждам, за да знам, че е обагрена в червено.
Сам си пое дълбоко дъх и ме прегърна. Зарови лице в извивката на рамото ми. Ръцете му се вкопчиха в плата на пижамата ми, докато вдишваше миризмата, която излъчвах.
— Остани с мен, Грейс — прошепна той. — Моля те, остани с мен.
Самата аз можех да подуша кожата си, болнаво — сладкия бадемов аромат, който се носеше от мен, и знаех, че той няма предвид просто да остана с него тази нощ.
Четирийсет и втора глава
Най-дългият ден в живота ми започна и свърши с това как Грейс затваря очите си.
На следващата сутрин се събудих заедно с нея. Трудно беше да кажа, че се намира в обятията ми, защото по-скоро се бе излегнала върху мен, приковавайки ме към леглото. Слънцето ни огряваше през прозореца; съвършен ярък квадрат, поставил телата ни в рамка, изтъкана от светлина и топлина. Вече бяхме проспали част от деня. Струваше ми се, че е минала цяла вечност от последния път, когато бях спал така, мъртъв за света, нехаещ за това колко е часът. Докато се надигах на лакът, бях изпълнен със странно усещане. Сякаш пропадах сред хилядите си неизживени дни, докато наблюдавах Грейс. Тя смотолеви нещо, докато се разбуждаше. Когато извърна лице към мен, забелязах върху него червена следа, преди да прокара ръка под носа си.
— Гадост — промърмори Грейс, докато отваряше очи, за да погледне китката си.
— Искаш ли кърпичка? — попитах.
— Аз ще си взема — изпъшка тя.
— Всичко е наред. Аз вече съм станал.
— Не, не си.
— Съм. Виждаш ли, аз вече съм се повдигнал на лакът. Това ме прави хиляда пъти по-станал от теб.
Обикновено в този момент бих се привел, за да я целуна, да я погъделичкам нежно, да прокарам ръка по бедрото й или да положа длан върху корема й, но днес тя изглеждаше толкова болезнено крехка, че се опасявах да не я счупя.
Грейс ме стрелна с поглед, който показа, че е забелязала липсата на обичайните ми утринни нежности, и отбеляза:
— Мога просто да си избърша носа в тениската ти.
— Разбрано, няма да се мотая повече — казах и се измъкнах от леглото, за да взема кърпичка. Когато се върнах, косата й беше разчорлена и падаше над лицето, скривайки изражението й. Подадох й пакетчето с кърпички. Без да каже нищо, тя избърса ръката си и бързо смачка кърпичката, но недостатъчно, за да не забележа кръвта по нея.
Усетих как се напрягам.
— Мисля, че трябва да те заведа на лекар.
— Лекарите са безполезни — заяви Грейс, докато попиваше носа си с нова кърпичка, но там вече нямаше нищо.
— Така или иначе, искам да отидем. — Имах нужда от нещо, което да успокои натежалото в гърдите ми безпокойство.
— Мразя лекарите!
— Знам — казах. Това беше истина. Грейс се бе отдавала на прочувствени монолози по темата и преди. Лично аз смятах, че това е свързано по-скоро с нейната ненавист към излишното губене на време, отколкото със страх или презрение към хората в бели престилки. Мислех, че не мрази лекарите, а чакалните. — Ще отидем в здравния център. Там са бързи.
Грейс се нацупи, но после сви примирено рамене.