Коул не гледаше към никого от нас. Притисна юмрук към челото си и преглътна.
— Аз не мога да, ами… — Той млъкна, защото гласът му трепереше. Видях как гърлото му помръдна, когато преглътна отново.
Правехме всичко по-трудно за него. Карахме го да се бори едновременно с мъката си и със сълзите.
Сам бързо разбра какво става.
— Можем да се махнем, ако искаш да останеш насаме с него.
— Моля ви, недейте — прошепна Коул.
Неговото лице все още беше сухо, но една ледена сълза се спусна по моята гореща буза и се плъзна под брадичката ми.
Сам изчака още известно време Коул да заговори и когато той не го направи, произнесе с нисък и тържествен глас:
— Смъртта идва сред нас с обувки, в които няма нозе, с костюм, в който няма човек. Тя идва и почуква с пръстен, на който няма камък и в който няма пръст. Идва и изкрещява без уста, без език, без гърло. Въпреки това ние чуваме стъпките й, чуваме как шумолят дрехите й.
Пристъпи към Коул и след това внимателно положи ръка на рамото му.
— Това не е Виктор. Това е просто дреха, която Виктор е носил за малко. Но вече никога няма да я облече.
Двамата сведоха очи към тялото на вълка, което изглеждаше дребно и сковано, безпомощно и победено в смъртта си.
Коул се стовари на колене край него.
Трябваше да го погледна в очите.
Отметнах чаршафа, за да няма нищо между мен и кафявите очи на Виктор, празни и далечни, призраци на истински очи.
Студът ме накара да затреперя, нежна заплаха за това, което ми предстоеше, но аз изтласках тези мисли от главата си. Погледнах го в очите и се опитах да си представя, че не са в тялото на вълк.
Спомних си деня, когато попитах Виктор дали би искал двамата да основем група. Бяхме в неговата стая, една трета, от която бе заета от легло, а другите две трети — от комплект барабани. Той седеше зад тях и изпълняваше соло. Ехото беше толкова гръмко в тази малка стая, че човек би си помислил, че тук има поне трима барабанисти. Поставените в рамки плакати по стените подскачаха, а часовникът му неумолимо се бе насочил към ръба на нощното шкафче. Очите на Виктор блестяха маниакално и той ми се озъбваше лудо всеки път, щом настъпеше педала на басовия барабан.
Едва успях да чуя Анджи, която изкрещя от съседната стая:
— Вик, ушите ми вече започват да кървят! Коул, затвори тази тъпа врата!
Затворих вратата.
— Това звучи яко — казах на Виктор.
Той подхвърли към мен едната си палка. Тя профуча край главата ми и трябваше да се наведа встрани, за да я хвана. Блъснах здраво по единия чинел.
— Виктор! — изрева Анджи.
— Тези ръце са обладани от магия — провикна се той.
— Някой ден хората ще плащат за привилегията да го слушат — изкрещях на свой ред.
Виктор ми се ухили и изсвири бърза мелодия само с една палка и басовия барабан.
Аз блъснах отново по чинелите, за да вбеся окончателно Анджи, след което се обърнах към Виктор.
— К’во става? — попита той, след което удари отново по барабаните, а после и по палката, която държах в ръката си.
— Е, готов ли си да го направим?
Виктор задържа палката си във въздуха. Погледна ме напрегнато.
— Да направим какво?
— НАРКОТИКА — отвърнах аз.
Сега, обгърнат от ледения вятър и огряван от залязващото слънце, се протегнах и докоснах козината върху рамото на Виктор. Гласът ми беше дрезгав и трепереше, когато заговорих:
— Дойдох тук, за да избягам. Дойдох тук, за да забравя всичко. Мислех си… Мислех си, че нямам какво да губя.
Вълкът лежеше пред мен, малък и сив в угасващата светлина. Мъртъв. Не трябваше да отклонявам поглед от очите му. Не исках да забравя дори за миг, че това не е вълк. Това беше Виктор.
— И това наистина проработи. — Тръснах глава. — Знаеш, нали? Всичко изчезва, когато си вълк. Точно както исках. Това е толкова, толкова прекрасно. Абсолютното нищо. Когато съм вълк, няма да си спомням това. Ще бъде все едно никога не се е случвало. Няма да ме интересува дали си мъртъв, защото дори няма да помня кой си бил.
С периферното си зрение видях как Сам извърна лице. Разбрах, че в момента не иска да гледа нито към мен, нито към Грейс.
Затворих очи.
— Всичката… тази… болка. Тази… — гласът ми отново ме предаваше и трепереше опасно много. Аз обаче нямах намерение да спирам. Отворих очи. — Вина. Заради това, което ти причиних. Заради това, което винаги съм ти причинявал. То трябва… трябва да си отиде. — Млъкнах и разтърках лицето си с длан. Гласът ми вече едва се чуваше. — Но аз винаги правя така, нали, Вик? Прецаквам нещата и след това се изпарявам?