Протегнах се и докоснах една от предните лапи на вълка. Козината бе остра и студена под пръстите ми.
— Ех, Вик — казах, а гласът ми заседна в гърлото. — Ти беше толкова добър. Тези ръце са обладани от магия.
Той никога повече нямаше да има ръце.
Не произнесох последните си думи на глас. Никога повече, Виктор. Приключих с бягството. Съжалявам, че това бе цената на моето прозрение.
С крайчеца на окото си забелязах движение в мрака.
Вълци.
Като човек никога не бях виждал толкова много, но сега мракът сред дърветата гъмжеше от тях. Колко ли бяха? Десет? Дузина? Бяха достатъчно далеч, за да повярвам, че си въобразявам, но очите на Грейс също бяха насочени към тях.
— Сам — прошепна тя. — Бек.
— Знам — каза той.
Всички бяхме замръзнали и чакахме, за да видим колко дълго ще останат вълците и дали ще се приближат. Коленичил до тялото на Виктор, аз знаех, че проблясващите очи значат нещо различно за всеки от нас. Миналото на Сам. Моето настояще. Бъдещето на Грейс.
— Дали са дошли за Виктор? — попита Сам тихо.
Никой не му отговори.
Осъзнах с кристална яснота, че аз бях единственият тук, който скърбеше за Виктор, знаейки кой наистина бе той.
Вълците останаха по местата си, призраци в настъпващата нощ. Най-накрая Сам се обърна към мен и попита:
— Гогов ли си?
Не мислех, че това е нещо, за което човек би могъл да бъде готов, но покрих лицето на Виктор с чаршафа. Двамата със Сам го повдигнахме — беше невероятно лек — и нежно го положихме в гроба, докато Грейс и глутницата ни наблюдаваха.
Над гората се бе спуснала пълна тишина.
После Грейс най-сетне се изправи, олюля се и притисна ръка към стомаха си.
Сам трепна, когато един от вълците започна да вие. Тиха, тъжна мелодия, напомняща повече за човешки глас, отколкото мислех, че е възможно.
Един по един и останалите се включиха в песента, която стигна до всяка хралупа и всяко дере на потъващата в мрака гора. И събуди някакъв вълчи спомен, погребан дълбоко в съзнанието ми. Спомен за това как надигам глава към небето и призовавам пролетта.
Вълчата песен успя да отклони за миг мислите ми от факта, че студеното тяло на Виктор лежи в гроба си, и осъзнах, че бузите ми са мокри. Сведох глава и скрих лице в шепи.
Когато отново вдигнах очи, видях, че Сам е изминал няколкото крачки до олюляващата се Грейс и я беше прегърнал.
Държеше я здраво в опит да отрече неумолимия факт, че идва момент, в който всички ние трябва да се примирим с неизбежната загуба.
Четирийсет и пета глава
Сам
Когато се върнахме в къщата, ми бе трудно да определя кой изглеждаше по-зле — смазаният от мъка Коул или Грейс, чиито очи изглеждаха огромни върху ужасно бледото й лице. Беше болезнено да гледам и двамата.
Коул се отпусна на един от столовете край масата за хранене. Отведох Грейс до канапето и седнах до нея. Исках да пусна радиото, да поговоря с нея, да направя каквото и да е, но се чувствах напълно изчерпан. И така, седяхме в мълчание, изгубени сред собствените си мисли.
Около час по-късно чухме как задната врата се отваря и всички подскочихме стреснато, само за да се отпуснем миг по-късно, когато видяхме Изабел, облечена с бяло палтенце с кожена яка и обичайните си обувки. Очите й се преместиха от Коул, който седеше на масата, положил глава върху кръстосаните си ръце, към мен и най-накрая към Грейс, положила глава върху гърдите ми.
— Баща ти беше тук — казах. Това със сигурност беше най-тъпата реплика на света, но не ми хрумна нищо по-добро.
— Знам. Видях. След това вече беше твърде късно. Не знаех, че ще донесе вълка тук. Трябваше да го чуеш как злорадстваше, когато се прибра вкъщи. Наложи ми се да изчакам края на вечерята, преди да мога да се измъкна. Казах му, че отивам в библиотеката, защото ако има нещо, което този човек със сигурност не знае, това е работното време на библиотеката. — Тя млъкна за момент и завъртя глава към Коул, който продължаваше да стои неподвижен, след което отново насочи вниманието си към мен. Кой беше той? Имам предвид вълка.