— Това е нещо от вълците. Мислиш ли, че си се заразила някак от онзи мъртъв вълк?
— Мисля, че това е вълк. Мисля, че е вълкът, в който никога не се превърнах. Така го чувствам. Чувствам, че искам да се трансформирам, но това не се случва.
Бързо прехвърлих в ума си всичко, което знаех за вълците и нашата разрушителна болест, но не се сещах за подобен прецедент. Грейс бе единствена по рода си.
— Кажи ми, все още ли го усещаш? — попита тя. — Вълкът вътре в теб? Или вече си е отишъл?
Въздъхнах и се завъртях леко, така че да опра чело в бузата й. Разбира се, че все още си беше там. Разбира се, че беше.
— Грейс, ще те заведа в болницата. Ще ги накарам да открият какво става с теб. Не ме интересува какво ще трябва да им кажа, за да ги накарам да ми повярват.
— Не искам да умра в болница.
— Няма да умреш — казах и повдигнах глава, за да я погледна. — Има толкова много песни за теб, които още не съм написал.
Тя се усмихна накриво и ме бутна леко назад, след което положи глава върху гърдите ми и затвори очи.
Моите останаха отворени. Гледах нея и сенките на птичките върху лицето й, изпълнен с копнеж. Копнеж за още щастливи спомени, които да окача над нас. Толкова много щастливи спомени с това момиче, че на тавана да не остане място, че цялата къща да се пръска по шевовете от хартиени птички.
Около час по-късно Грейс започна да повръща кръв.
Не можех да се обадя на 911 и едновременно с това да я държа, затова я оставих присвита надве насред коридора. Тънка следа от кръв по пода маркираше пътя ни от стаята до тук. Застанах край вратата и набрах номера, без да свалям очи от нея.
Коул — не си спомнях да съм го викал — се появи на стълбите и мълчаливо донесе кърпи.
— Сам — проплака Грейс с тъпичък, отчаян глас, — косата ми.
Кръвта по косата и беше най-малкият проблем. Най-големият обаче беше, че Грейс е изгубила контрол и е изпаднала в паника. Докато Коул й помагаше да притисне кърпа към носа и устата си, аз несръчно придържах косата и назад и я вързах на конска опашка. После, когато чухме сирените на линейката пред къщата, двамата и помогнахме да слезе на долния етаж, без да повърне отново. Птичките пърхаха с криле, сякаш искаха да дойдат с нас, но кончетата им бяха твърде къси.
Четирийсет и седма глава
Грейс
Имало едно време едно момиче на име Грейс Бризбейн. Тя трудно можела да мине за особено специална, като се изключи, че била добра с цифрите, лъжела виртуозно и била открила своя дом сред страниците на книгите. Обичала всички вълци, които бродели зад къщата й, но един от тях обичала повече от всичко.
Този вълк отвърнал на любовта й. Любовта му била толкова силна, че обикновените неща, свързани с нея, станали специални: начинът, по който почуквала с молива по зъбите си, фалшивите песнички, които си пеела в банята, това, че когато го целувала, знаела, че устните им си обещават вечност.
Тя имала един спомен, състоящ се от отделни накъсани сцени: как глутница вълци я влачи през снега, първата целувка с аромат на портокали, сбогуването зад едно разбито предно стъкло.
Живот, изтъкан от обещания за неща, които биха могли да се случат: купчина с документи за постъпване в колеж, тръпката от спането под висящи от тавана хартиени птички, бъдещето, което се криело в усмивката на Сам.
Това бе живот, който не исках да оставя зад себе си.
Това бе живот, който не исках да забравя.
Не бях приключила с него. Имаше още толкова много неща за казване.
Четирийсет и осма глава
Сам
Четирийсет и девета глава
Коул
Не знам защо отидох със Сам в болницата. Знаех, че някой би могъл да ме разпознае… въпреки че шансът за това ми се струваше минимален с торбичките под очите и брадясалото ми лице. Също така знаех, че бих могъл да се трансформирам, ако тялото ми се поддадеше на капризите на студа. Когато Сам се опита да отключи колата си, за да последва линейката, той остана загледан в кръвта по ръката си за няколко безкрайни секунди и след това на два пъти не успя да улучи ключалката.