— На Сам много щеше да му хареса — промълвих.
— Къде е той всъщност? — попита Изабел.
— Проверява гората зад къщата на Бек. А трябваше да бъде тук с нас! — Можех ясно да си представя блясъка в очите му, когато види за първи път мозайката и статуята. Сам живееше заради подобни неща.
Нещо под пейката привлече вниманието ми, връщайки ме в реалния свят. Дълъг, тънък, мръснобял… кокал. Протегнах се и го вдигнах, оглеждайки следите от зъби по него. Докато го правех, забелязах още кости, разпилени наоколо, някои — полузаровени в листата. Видях и наполовина скрита под пейката стъклена купа. Беше мръсна и изподраскана, но определено не беше антика. Отне ми едва няколко секунди, за да събера две и две. Изправих се и се обърнах към Изабел:
— Хранила си ги, нали?
Тя присви очи и ме изгледа мрачно, но не каза нищо.
Измъкнах купата и изтръсках двете листа, попаднали на дъното и.
— С какво си ги хранила?
— С бебета — отговори сприхаво Изабел.
Повдигнах вежди.
— С месо. Не съм идиотка. Освен това им оставях храна само когато беше наистина студено. Пък и най-вероятно тъпите миещи се мечки са я изяждали.
Гласът й звучеше предизвикателно, почти гневно. Бях на път да й кажа нещо мило по повод скритата й състрадателност, но острата нотка в тона й ме накара да се спра навреме. Наместо това се пошегувах:
— Или пък някоя месоядна сърна, която иска да добави малко допълнителни протеини към диетата си.
Изабел ме дари с колеблива усмивка, която — както винаги при нея — изглеждаше някак самодоволна.
— Аз мисля, че всичката храна най-вероятно е била изядена от Йети, Голямата стъпка.
И двете подскочихме, когато откъм езерото се чу остър писък, наподобяващ зловещ смях, последван от плисък на вода.
— Господи — отрони Изабел и се хвана за стомаха.
Поех си дълбоко дъх:
— Гмурец. Сигурно сме го уплашили.
— Разходките сред природата са силно надценени. Както и да е — не мисля, че Оливия е някъде наоколо, щом ние уплашихме гмуреца. Все си мисля, че болезнената трансформация на вълк в момиче би вдигнала малко повече шум от нас.
Трябваше да призная, че в думите й имаше смисъл. Освен това все още не бях съвсем сигурна какви точно биха били последствията от евентуалното завръщане на Оливия в Мърси Фолс, така че една малка частица от мен почувства облекчение.
— Е, дойде ли най-сетне време да пием кафе?
— Аха — отвърнах, но въпреки това направих няколко крачки към езерото. Сега, когато знаех за каменната мозайка под краката си, осъзнах колко нетипична бе тази повърхност;.колко неестествена и различна от меката горска пръст. Застанах до статуята на жената и притиснах пръсти към устните си, загледана в попадналата в рамката на оголените дървета блестяща водна повърхност и черноглавия гмурец, плуващ на повърхността. След малко осъзнах, че в момента имитирам доста точно позата на каменната женска фигура, замръзнала в изражението си на вечна възхита.
— Виждала ли си това?
Изабел дойде до мен.
— Природа — промърмори презрително. — По-добре си купи картичка. Хайде да си ходим.
Не помръднах. Вече не съзерцавах пейзажа — погледът ми се бе насочил към гората. Пулсът ми се ускори.
— Изабел — прошепнах, замръзнала на място.
От другата страна на статуята лежеше вълк, а сивата му козина се сливаше с цвета на гниещите листа. Тялото беше почти скрито от тях, като ясно видими бяха само черният нос и част от ухото му.
— Мъртъв е — отбеляза Изабел, без да си прави труда да шепне. Има шума върху него — най-вероятно е там от доста време.
Сърцето продължаваше да блъска в гърдите ми; трябваше да напомня сама на себе си, че Оливия се бе превърнала в бял, а не в сив вълк. Колкото до Сам — той беше в безопасност, прикован към човешкото си тяло. Този вълк не можеше да бъде нито един от двамата.
Но можеше да бъде Бек. Оливия и Сам бяха единствените, които значеха нещо за мен, но Бек беше много важен за Сам. Бек беше сив вълк.
Моля те, Господи, нека това не е Бек.
Преглътнах и коленичих до тялото, докато Изабел остана права до мен, ровейки с крак в листата. Съборих внимателно сухия лист, който скриваше муцуната на вълка, и почувствах острата козина дори през ръкавицата си. Наблюдавах като хипнотизирана как сплъстените сиви, черни и бели косъмчета продължиха да се движат секунда след като отместих дланта си. Внимателно дръпнах нагоре клепача на едно от полупритворените очи. Мътното сиво око, толкова нетипично за вълк, беше вперило мъртъв взор в някакво място далеч оттук. Очите на Бек не бяха такива. Облекчена се надигнах до клекнало положение и вдигнах поглед към Изабел.