Докато аз произнасях: „Чудя се кой ли е това“, тя каза: „Чудя се какво ли го е убило“.
Прокарах ръка по тялото. Вълкът лежеше на една страна, предните и задните му крака бяха кръстосани, а опашката лежеше зад него като прекършен флаг. Прехапах устната си, после казах:
— Не виждам никаква кръв.
— Обърни го — посъветва ме Изабел.
Хванах внимателно краката на вълка и го извъртях на другата му страна; тялото почти не беше вкочанено — въпреки падналите върху него листа, вълкът бе умрял наскоро. Потръпнах в очакване да видя нещо наистина гадно, но и от другата страна нямаше видими наранявания.
— Може би просто е починал от старост — предположих. Рейчъл имаше куче, когато се запознахме с нея — златен ретрийвър с прошарена козина и побеляла от старост муцуна.
— Този вълк не ми изглежда особено стар — усъмни се Изабел.
— Сам каза, че вълците умират около петнайсет години след последната си трансформация — напомних. — Може би това се е случило и с него.
Повдигнах муцуната, за да потърся по нея бели или сиви косми. Чух отвратеното възклицание на Изабел, преди да забележа какво го бе предизвикало. Муцуната бе покрита с петна засъхнала кръв. Помислих си, че може би е останала от последната му плячка, докато не осъзнах, че по половината на челюстта му, която бе лежала върху земята, също имаше кръв. Това определено беше кръвта на вълка.
Преглътнах отново, защото беше започнало да ми се гади. Не исках Изабел да ме помисли за някоя гнуслива лигла, затова продължих с предположенията:
— Може би го е блъснала кола и се е довлякъл дотук.
Изабел издаде някакъв гърлен звук, който можеше да означава погнуса или презрение.
— Не е това. Виж му носа.
Беше права — от ноздрите се бяха процедили две тънки засъхнали струйки, присъединяващи се към по-големите петна край бърните му.
Не можех да спра да ги гледам. Ако Изабел не беше тук, не знам колко дълго щях да клеча така и да държа муцуната му в ръцете си, наблюдавайки този звяр… този човек умрял със собствената си кръв, полепнала по лицето му.
Но Изабел беше тук, така че внимателно поставих муцуната обратно земята. Прокарах облечения си в ръкавица пръст през меката козинка край челюстите. Усетих някакъв зловещ подтик отново да повдигна муцуната, за да видя кръвта по нея.
— Мислиш ли, че е бил болен? — попитах.
— Е, със сигурност не е умрял от нещо здравословно — изсумтя Изабел. После сви рамене. — Може просто да му е потекла кръв от носа. Дали вълците получават кръвотечение от носа? Сигурно могат просто да вдигнат муцуни и да убиват времето, докато кръвта спре, като си вият.
Стомахът ми се беше стегнал от лошо предчувствие.
— Грейс, хайде. Може да е било и някаква травма на главата. Или пък от животни, които са гризали трупа, след като вече е умрял. Или множество други отвратителни неща, за които не планирам да мисля преди обяд. Във всеки случай той е мъртъв. Точка. Край.
Погледнах към безжизненото сиво око.
— Може би трябва да го погребем.
— А може би първо трябва да пийнем кафе.
Надигнах се, изтупвайки пръстта от коленете си. Дълбоко в мен се беше загнездило чувството, че сме оставили нещо недовършено. Някакво неясно безпокойство. Може би Сам щеше да знае повече. Опитах се гласът ми да прозвучи небрежно:
— Хубаво. Нека да отидем някъде, където да се стоплим, а аз ще се обадя на Сам. След това той може да дойде до тук и да погледне за какво става дума.
— Почакай — каза Изабел. Извади телефона си, насочи го срещу вълка и направи снимка. — Нека да използваме мозъците си. Добре дошла в света на модерните технологии, Грейс.
Погледнах към дисплея на телефона. Покритата с кръв муцуна от реалния свят изглеждаше някак обикновена и невинна на снимката. Ако не бях видяла трупа, надали щях да си помисля, че с този вълк се е случило нещо нередно.