Сам ме погледна с обичайната си тъжна усмивка, която този път изглеждаше малко по-напрегната от обикновено, и каза:
— …
Опитах да намаля радиото с ръката си, която не беше омазана в галета.
— Какво?
— Попитах какво точно приготвяте? — повтори Сам. — След това се опитах да кажа: „Здравей, Рейчъл“ и „Може ли да вляза в кухнята, Рейчъл?“
Тя се отмести от пътя му с тържествено движение. Сам дойде при мен и се приведе над плота. Жълтите му вълчи очи бяха присвити, сякаш се бе замислил за нещо, и май беше забравил, че все още е с яке.
— Пиле с пармезан — отговорих.
Той примигна.
— Какво?
— Това приготвяме. Къде беше досега?
Сам се запъна:
— Аз… бях… в книжарницата. Четох. — Посочи ми Рейчъл с очи и засмука долната си устна. — Не мога да говоря в момента. Устните ме болят заради студа навън. Кога ще дойде пролетта?
— Забрави за пролетта — ухили се Рейчъл. — Аз искам да знам кога ще дойде вечерята.
Махнах с ръка към все още суровите парчета пилешко и Сам извърна очи към плота зад него.
— Мога ли да помогна? — попита.
— В общи линии трябва да приключа някак с тези осем милиона пилешки гърди — обясних. Главата ми беше започнала да пулсира от болка и гледката на купчината със суровото пиле сериозно започваше да ме дразни. — Нямах представа, че в един килограм обезкостено пилешко има толкова много месо.
Сам внимателно се промъкна покрай мен, за да се измие, и се приведе така, че бузите ни да се докоснат, докато си бършеше ръцете.
— Аз ще овалям останалите в галета, докато ти пържиш — предложи. — Става ли?
— Аз пък ще кипна вода за пастата — отчете се и Рейчъл. — Адски съм добра в кипването на разни неща.
— Голямата тенджера е в килера — насочих я аз.
Когато тя изчезна в малкото помещение и започна да рови шумно из посудата, Сам се наведе към мен и устните му докоснаха ухото ми. Прошепна:
— Днес видях един от новите вълци на Бек. Беше се трансформирал.
Трябваха ми няколко минути, за да осмисля думите му: нови вълци… превръщат се в хора… дали и Оливия беше човек? Дали Сам трябваше да открие и другите вълци?
Извърнах се рязко към него. Лицето му продължаваше да бъде съвсем близо до моето и носовете ни се докоснаха; неговият беше леден заради студа навън. Видях притеснението в очите му.
— Хей, изобщо не си и помисляйте да правите такива неща, докато съм тук — смъмри ни завърналата се Рейчъл. — Харесвам Момчето, но изобщо не искам да го гледам как те целува. Целуването пред някой, лишен от дара на любовта, е прекалено жестоко. Освен това не трябваше ли да пържиш някакви неща?
И така в крайна сметка приключихме с готвенето. Цялата процедура ми се стори кошмарно продължителна, защото знаех, че Сам има нещо важно, което да сподели с мен, но не може да го стори, докато Рейчъл е с нас. Докато минутите се точеха агонизиращо бавно, бях споходена и от чувство за вина. Оливия беше приятелка и на Рейчъл. Ако тя знаеше, че Олив ще се върне съвсем скоро, сигурно щеше да подскочи до тавана от радост и да ни засипе с въпроси. Наложих си да не поглеждам непрекъснато към часовника; майката на Рейчъл щеше да я вземе в осем.
— О, здрасти Рейчъл. Мммм, храна! — Майка ми нахлу в кухнята, хвърляйки палтото си върху един от столовете до стената.
— Мамо! — възкликнах, без изобщо да се старая да прикрия изненадата в гласа си. — Какво правиш вкъщи толкова рано?
— Ще има ли достатъчно и за мен? Хапнах в ателието, но не се чувствам особено сита — продължи тя, без да обръща внимание на въпроса ми. Нищо чудно, че не беше сита. Мама непрекъснато се движеше като браунова частица и службата за разграждане на калориите в организма й сигурно се спукваше от работа. Тя се завъртя и видя Сам. В тона й веднага се промъкна някаква не особено дружелюбна нотка: — О. Здрасти, Сам. Пак ли си тук?
Страните на Сам поруменяха.
— Ами че ти на практика си живееш тук — продължи мама. Обърна се към мен и ме погледна многозначително, въпреки че въпросните много значения не ми бяха докрай ясни. Сам от своя страна извърна лице от нас, сякаш беше схванал всичко.
В началото мама наистина харесваше Сам. Тя дори флиртуваше с него по нейния си, мамин начин, караше го да пее и да й позира. Но това беше по времето, когато родителите ми възприемаха връзката ни просто като мимолетен флирт. Щом стана ясно, че между двама ни има нещо повече, дружелюбността на мама се изпари. Сега двете с нея разговаряхме на езика на мълчанието: дължината на паузите между изреченията носеше в себе си повече информация, отколкото произнесените думи.