— Тайната ти е на сигурно място при мен. Пък и аз съм последният човек, който би разделил младите влюбени. Божичко! Наистина не мога да повярвам, че вие двамата сте истинска двойка.
Сърцето блъскаше в гърдите ми. Чувствах се разтърсена от силата на това откровение, чувствах се прекрасно… между мен и Рейчъл вече имаше една тайна по-малко. Когато майка й пристигна няколко минути по-късно, ни завари да се кикотим щастливо. Може би беше време да споделя с приятелката си и някоя от другите тайни.
Навън беше поне минус седем градуса. Обгърнах тяло с голите си ръце, огрявам от студената лунната светлина — блед диск отвъд плетеницата от оголени клони. Чаках майката на Грейс да излезе от кухнята. Тихичко проклех скованата в лед пролет на Минесота и думите ми родиха малки бели облачета, които потънаха в мрака на нощта. Чувствах се странно — обгърнат от студа, треперещ и неспособен да раздвижа пръстите на краката си; студ, който изгаряше дори очите ми, но въпреки това бе неспособен да ме превърне във вълк.
Едва чувах гласа на Грейс през стъклената врата на верандата. Разговаряше с майка си за мен. Майка й проявяваше учтив интерес дали следващата вечер също щях да дойда. Грейс отговори разсеяно, че най-вероятно ще направя точно това, защото от гаджетата се очаква да прекарват някакво време заедно. Майка й отбеляза как някои хора биха си помислили, че двамата я караме прекалено бързо и трябва да забавим темпото. Грейс я попита дали иска още от пилето с пармезан, или да го прибира в хладилника. Можех ясно да доловя нетърпението в гласа й, но госпожа Бризбейн очевидно не му обръщаше никакво внимание и ме превръщаше в затворник на студа с присъствието си в кухнята. Докато треперех на покритата с лед веранда, облечен само в дънки и тениската си на „Бийтълс“, започнах да обмислям потенциалното очарование на идеята двамата с Грейс да се оженим и да заживеем по хипарски на задната седалка на фолксвагена ми, далеч от всякакви родителски ограничения. Подобен вариант никога не ми се беше струвал толкова прекрасен, колкото сега, докато зъбите ми тракаха, а ушите и пръстите ми прогресивно замръзваха.
Чух гласа на Грейс:
— Ще ми покажеш ли над какво работиш в момента?
— Добре — съгласи се леко изненадано майка й.
— Чакай само да си взема пуловера — каза Грейс. Приближи се до стъклената врата към верандата и тихичко я отключи, като междувременно грабна пуловера си от стола до кухненската маса с другата ръка. Устните й произнесоха думата „извинявай“, след което отново се обърна към майка си — Страшен студ е тук.
Преброих до двайсет, след като двете излязоха от кухнята, и се шмугнах вътре. Бях зверски премръзнал, но си оставах Сам.
Имах всички доказателства, които ми бяха нужни, за да се убедя, че лекът е подействал, но въпреки това все още очаквах някакъв неочакван и зловещ обрат на събитията.
Сам трепереше неистово, когато влязох в стаята си, и при тази гледка моментално забравих за главоболието си. Бързо затворих вратата, без да включвам лампата, и се насочих към леглото, водена от треперливия му глас.
— М-м-може би трябва да преосмислим начина си на живот — произнесе той, опитвайки се да пребори тракането на зъбите си. Качих се на леглото и го обгърнах с ръце. Можех да усетя, че е настръхнал дори през плата на тениската му.
Придърпах одеялото, за да се завием, и притиснах чело към студената кожа на врата му. Думите, окупирали мислите ми, бяха прекалено егоистични, но въпреки това ги произнесох гласно:
— Не искам да спя без теб.
Той се беше свил на кълбо. Усещах колко са ледени краката му дори и през чорапите.
— Аз също — промълви той. Нно ние имаме цялото… — думите му звучаха неясно. Той потърка с длан устните си, за да ги стопли, преди да продължи — … цялото бъдеще пред себе си. За да бъдем заедно.
— Нашето бъдеще започва сега — казах. Чух гласа на баща ми от кухнята — явно се беше прибрал точно когато влизах в стаята си. Заслушах се в гласовете на родителите ми, докато се качваха по стълбите към собствената си стая — шумни и весели. За момент завидях на свободата им да идват и да си отиват, когато си пожелаят, без училище, без родители, без правила. — Искам да кажа, че можеш да не спиш тук, ако се чувстваш неудобно. Ако не искаш. — Направих пауза. — Съжалявам, не исках да прозвуча толкова обсебващо.
Сам завъртя лице към мен. Не можех да видя нищо, освен проблясването на очите му в мрака.