Но аз имах и други спомени за майка си, които изпълзяваха от пукнатините сред тези кошмарни видения точно когато най-малко ги очаквах. Като например в онзи момент, когато се бях присвил зад щанда на „Изкривеният рафт“, книгите лежаха на няколко инча от празните ми ръце, а погледът ми бе зареян отвъд прозорците, сред зловещата кафеникава светлина на вечерта. Устните ми все още мълвяха последните думи, които бях прочел. Манделщам ги беше написал за мен, без дори да ме познава: Защото във вените ми не тече вълча кръв / а устните ми са изкривени от лъжите.
Навън последните слънчеви лъчи превръщаха купетата на паркираните автомобили в ослепителен кехлибар и изпълваха локвите по улицата с течно злато. Самата книжарничка вече бе отвъд досега на дневната светлина и пустееше в сумрака.
Оставаха двайсет минути до часа, в който затварях.
Днес беше рожденият ми ден.
Помнех как майка ми винаги приготвяше тарталети за рождените ми дни. Никога голяма торта, защото край масата стояхме само тримата с родителите ми, а аз бях изключително злояд и рядко излизах победител в кулинарните битки. Една торта би се развалила, преди да бъде изядена.
Затова майка ми правеше тарталети. Помнех ваниловия аромат на глазурата, несръчно намазана върху малкия блат. Сама по себе си това беше една съвсем обикновена тарталета, но конкретно в тази имаше забита свещичка. Върху фитила танцуваше малко пламъче, под което се спускаше восъчна броеница, и тарталетата се превръщаше в нещо светло, красиво и специално.
Все още можех да подуша аромата на църква, който се носеше от угасналата свещичка, да видя отражението на пламъка в очите на майка ми, да усетя меката възглавничка на кухненския стол по кльощавите си, присвити под тялото крака. Чувах как майка ми казва да махна ръцете си от масата, преди да постави тарталетата пред мен — не искаше да докосвам чинийката, за да не съборя, без да искам свещичката в скута си.
Родителите ми винаги внимаваха изключително много да не се нараня, чак до деня, в който решиха, че трябва да умра.
В книжарничката аз поставих длани върху челото си и се загледах в извитото крайче от корицата на лежащата пред мен книга. Можех да видя ясно, че тя всъщност не е направена от едно парче картон, а върху отпечатаното изображение бе залепен някакъв защитен прозрачен пласт, който се бе обелил в единия край, и на това място корицата изглеждаше жълтеникава и опърпана.
Зачудих се дали наистина си спомням как мама ми приготвя тарталети, или това просто бе нещо, което мозъкът е откраднал от някоя от стотиците книги, които бях чел. Спомени за нечия чужда майка, наложени върху моите собствени, за да запълнят празнината.
В сумрака очите ми се спряха върху двата белега върху китките ми. В спомена се пресегнах, за да взема своята тарталета, а кожата върху ръцете ми все още бе бледа и гладка, без никакви рани, защото майка ми и баща ми наистина се грижеха добре за мен. Мама ми се усмихна.
Честит рожден ден.
Затворих очи.
Не знам колко дълго съм стоял така, преди позвъняването на камбанката над вратата да ме накара да вдигна глава. Канех се да кажа на новодошлия, че вече е затворено, но точно в този момент видях Грейс, която се завъртя, за да затвори вратата с рамо. Крепеше табличка с чаши в едната си ръка и държеше хартиен плик от „Събуей“ в другата. Почувствах се така, сякаш в помещението бе включена нова лампа, защото книжарничката внезапно стана по-светла.
Бях прекалено изненадан, за да стана и да помогна, а докато изобщо ми хрумне, че трябва да направя нещо подобно, тя бе оставила нещата, които носеше, върху щанда. След това го заобиколи, за да дойде при мен, прегърна ме през раменете и прошепна в ухото ми:
— Честит рожден ден.
Прегърнах я през кръста и притиснах лице към шията й, за да скрия изненадата си.
— Как разбра?
— Бек ми каза, преди да се трансформира. Като се замисля, самият ти трябваше да ми го кажеш. — Тя се отдръпна леко назад, за да ме погледне в очите. — За какво си мислеше? Когато влязох?
— За това, че съм Сам.
— Е, чудесно е, че си — каза Грейс. Усмивката й ставаше все по-широка и по-широка, докато не усетих как собственото ми изражение отразява нейното, а носовете ни се докосват. Най-накрая Грейс се измъкна от обятията ми и махна с ръка към плика, който бе оставила сред книгите ми. — Съжалявам, че не е нещо малко по-класно, но в Мърси Фолс наистина няма място, където да хапнеш в романтична обстановка, пък и аз съм доста бедна и не бих могла да си го позволя, дори и да имаше. Е, можеш ли вече да ядеш?