Плъзнах се покрай нея и отидох до входната врата, където обърнах табелката с надпис „Отворено“.
— Вече официално е затворено. Какво предпочиташ — да се приберем у дома или да се качим горе?
Грейс погледна към тъмночервения килим на стълбите, които водеха към малкото помещение на горния етаж, и аз разбрах, че вече е взела решение.
— Ти вземи напитките с огромните си мускули — каза тя с доста ироничен тон. — Аз ще кача сандвичите и предполагам, че ще успея да се справя без проблеми с тази задача, понеже те не са чупливи.
Изключих светлините на долния етаж и я последвах по стълбите, носейки картонената табличка с напитките в ръка. Стъпките ни бяха заглушени от дебелия килим, докато се качвахме към малкото сумрачно помещение горе. С всяка следваща крачка чувствах как отивам все по-далеч и по-далеч от спомените за рождените ми дни, към нещо много по-реално.
— Какво си ми взела? — попитах.
— Рождено дневен сандвич, разбира се. Що за въпрос?
Включих лампата с форма на цвете, поставена върху ниската етажерка с книги, и осемте малки крушки ни огряха с рисуваща странни форми розова светлина, докато присядах до Грейс на двуместното диванче с избеляла тапицерия.
Рождено дневният ми сандвич се оказа с печено телешко" и майонеза, също като този на Грейс. Разпънахме хартията от сандвичите между нас и тя каза с пълна уста:
— Честит рожден ден.
После преглътна и добави:
— И нека имаш още много такива.
— Ами… благодаря — казах и докоснах брадичката й. Тя ми се усмихна.
След като довършихме сандвичите си — е, ако трябва да бъдем по-конкретни, аз все още довършвах моя, а Грейс вече обираше трохите от нейния — тя ми каза:
— Когато махнеш тези хартии, ще си получиш подаръка.
Изгледах я, повдигнал вежди, докато вдигаше раницата си
от земята и я слагаше в скута си.
— Не е трябвало да ми купуваш нищо. Чувствам се глупаво, когато получавам подаръци.
— Само дето аз държах да ти подаря нещо — заяви тя. — Не разваляй всичко, като се правиш на прекалено свенлив. Освен това казах да махнеш тези хартии!
Приведох се и вдигнах опаковките.
— Ех, ти и твоите жеравчета — засмя се тя, когато видя, че бях започнал да сгъвам по-чистата от двете хартии за сандвичи в една голяма и леко смачкана птица, носеща логото на „Събуей“. — Откъде идва тази мания да ги правиш?
— Винаги си правя по една птичка в хубави моменти. За да ги запомня. — Размахах жерава на „Събуей“ пред нея и той леко размърда намачканите си криле. — Така знам, че никога няма да забравя каква е историята на този жерав.
Тя огледа хартиената птичка.
— Мисля, че можеш да бъдеш доста сигурен в това предположение.
— Е, значи целта ми е постигната — казах нежно, след което оставих жерава до диванчето. Знаех, че съвсем целенасочено отлагах момента, в който Грейс щеше да ми даде подаръка си. Самата мисъл, че ми беше взела нещо, караше стомаха ми да се стяга. Но Грейс не беше човек, когото би могъл да размотаваш дълго.
— Сега затвори очи — настоя тя. Гласът й беше леко напрегнат. Нетърпение? Надежда? Помолих се наум: Моля те, нека харесам това, което ми е взела. Опитах да си представя как точно би следвало да изглежда лице, озарено от възхищение, за да мога да докарам съответното изражение, независимо от това какъв е подаръкът.
Чух я как разкопчава ципа на раницата си и почувствах как диванчето се разклати, когато тя отново се отпусна назад.
— Помниш ли първия път, когато дойдохме тук? — попита Грейс, докато аз седях полусам в мрака зад клепачите си.
Това не беше въпрос, който изискваше отговор, така че просто се усмихнах.
— Помниш ли как ме накара да затворя очи и ми прочете стихотворение от Рилке? — Сега гласът й беше по-близо. Коляното й докосна моето. — Тогава те обичах толкова много, Сам Рот.
Усетих как тялото ми потръпва и преглътнах. Знаех, че ме обича, но почти никога не ми го беше казвала. Дори и само тези думи биха могли да бъдат нейният прекрасен подарък за рождения ми ден. Усетих я как поставя нещо в ръцете ми, след което притисна едната ми длан върху другата. Хартия.
— Не мисля, че някога бих могла да бъда романтична като теб — промълви тя. — Нали разбираш, просто не съм добра в това. Но… ами… — Тя се засмя тихичко по толкова очарователен начин, че почти отворих очи, за да я погледна. — Е, не мога да чакам повече. Отвори очи.