— О — казах. — Оливия.
Бях изнервен заради присъствието на задаващото въпроси ченге, но колкото и да беше странно, бях още по-изнервен заради Изабел, която вече знаеше истината и подслушваше целия разговор. Можех да си я представя приклекнала зад някой рафт, наострила уши, за да чуе кога измежду страдащите ми от остра липса на тренинг устни ще се изплъзне някоя неправдоподобна лъжа.
— Познавахте я, доколкото ми е известно? — Полицаят имаше дружелюбно изражение, но колко дружелюбен можеше да бъде един човек, който завършваше въпроса си с „доколкото ми е известно“?
— Съвсем малко — казах. — Срещал съм я на няколко пъти из града. Аз не уча в нейното училище.
— А в кое училище учите? — Гласът на Кьониг отново звучеше приятно и подканващо. Опитах се да убедя сам себе си, че долавям подозрение във въпросите, само защото наистина крия нещо.
— Аз съм на домашно обучение.
— Сестра ми също — кимна леко той. — Направо подлудява майка ми. Освен това познавате Грейс Бризбейн, доколкото ми е известно?
Отново това „доколкото ми е известно“. Зачудих се дали винаги започва разпита с въпроси, отговорите на които вече знае. Отново се почувствах неуютно заради притаената и подслушваща нейде наоколо Изабел.
— Да — отвърнах. — Тя ми е гадже.
Това беше информация, с която властите най-вероятно не разполагаха и най-вероятно нямаше и нужда да разполагат, но поради някаква неясна причина много държах Изабел да чуе тези думи.
Усмивката на Кьониг ме изненада:
— Можех да се досетя.
Въпреки че усмивката изглеждаше искрена, тя ме накара да се стегна и да се зачудя дали служителят на закона не се опитва да ме изиграе по някакъв начин.
— Грейс и Оливия са добри приятелки — продължи Кьониг. — Можете ли да ми кажете кога за последно видяхте Оливия? Не се нуждая от конкретна дата, но наистина ще ми помогнете, ако бъдете максимално точен.
Той извади малък син бележник от джоба си, отвори го със замах и приближи химикалка към белия лист.
— Ами… — замислих се. Бях видял как Оливия изтръсква снега от бялата си козина едва преди няколко седмици, но не мислех, че това ще бъде най-полезната възможна информация за Кьониг. — Видях я в центъра. Точно тук, ако трябва да съм точен. Пред книжарницата. Двамата с Грейс се мотаехме из града и срещнахме Оливия и брат й. Трябва да е било преди месеци. Ноември? Октомври? Малко преди да изчезне.
— Мислите ли, че Грейс я е виждала по-скоро?
Опитах се да издържа на погледа му и да не отместя очи.
— Убеден съм, че това е бил последният път, когато и тя е виждала Оливия.
— Доста е трудно за един тийнейджър да се оправи съвсем сам — каза Кьониг и този път се почувствах наистина убеден, че той е пределно наясно какво представлявам, че всяка негова дума е натежала от контекст, предназначен лично за мен, а аз затъвам все по-надълбоко без никакъв шанс Бек да протегне ръка, за да ме спаси. — Наистина е трудно да избяга. Има много причини, поради които хлапетата бягат и съдейки по това, което научих от учителите и семейството на Оливия, депресията явно е имала нещо общо с това й решение. Много пъти тези тийнейджъри бягат просто за да се измъкнат от домовете си, но нямат идея как да оцелеят в този недружелюбен свят. Така че понякога те бягат просто до вратата на съседната къща. Понякога…
Прекъснах го, преди да е продължил:
— Полицай… Кьониг, нали така беше? Знам какво се опитвате да кажете, но Оливия не е в къщата на Грейс. Грейс не е изнасяла тайно храна, нито й е помагала по някакъв друг начин. Самият аз съм загрижен за Оливия и ми се иска отговорът да беше толкова прост. Бих искал да е прост, защото това ще донесе утеха и за Грейс. Бих искал да ви кажа, че знам къде точно се намира Оливия. Но самите ние бихме искали да знаем къде е тя и кога ще се прибере точно толкова, колкото и вие.
Дали и Грейс създаваше така най-полезните си лъжи — манипулирайки истината, за да я превърне в нещо, на което самата тя би могла да повярва.
— Разбирате, че бях длъжен да попитам — произнесе той с равен тон.
— Разбирам.
— Е, благодаря ви за отделеното време и ще ви помоля да ме информирате, ако научите нещо. — Кьониг понечи да се обърне, за да си тръгне, но се спря насред движението. — Какво знаете за гората?
Замръзнах. Бях неподвижен вълк сред дърветата, молещ се да не бъде забелязан.
— Моля? — промълвих тихо.
— Семейството на Оливия каза, че тя е правила много снимки на вълците в гората и че Грейс също се е интересувала от тях. Споделяте ли този интерес?